Най-накрая реших да се позова на една литературна интерпретация.
— Мисля, че животът ще покаже.
Мирча кимна, вдигна Стокър и се поклони. Той го направи някак си грациозно, въпреки че носеше 250-паундов мъж, метнат през едното му рамо.
— Ще го очаквам с нетърпение, малка вещице.
— Не съм вещица.
Той се усмихна леко.
— Знам.
Той слезе от сцената, без да каже нищо друго. Стиснах зъбите си и го оставих да си тръгне.
— Създаваш си интересни съюзници — изкоментира Приткин, скачайки върху сцената. — Как накара това същество да ти помогне? Обикновено те са изключително самовлюбени.
Помислих си, че има предвид Мирча и да кажеш такава глупост за вампир и то особено господар… Той видя изражението ми и поясни.
— Имах предвид инкубусът, този, който се казваше Мечта.
Мозъкът ми зацикли.
— Какво?
— Не знаеш какво беше той? — попита Приткин скептично. — Често ли ти се случва да приемаш помощ от странни духове?
Били се засмя.
— Не — казах аз, игнорирайки го. — Името — как го нарече?
— То — поправи ме Приткин.
— Но името…
— Подходящо — съгласи се той — инкубус, който се казва Мечта.
Аз завъртях очи, а той се намръщи.
— Това означава името, което ти даде. Всичките те бяха вариации на една и съща дума. Защо питаш?
Аз седнах замръзнала, зашеметена от прозрението, чувайки един богат испански акцент да ми казва, че неговото име е Чавез и какво точно значи името. Легнах по гръб, гледайки и не виждайки тавана. Бях предала трите кутии в добре поддържаните ръце на Чавез вън пред студиото за татуировки. Разбира се, щеше да е прекалено много да се надявам, че никоя от тях не е била тази на Дракула.
За кратко се замислих дали инкубусът не си играеше с мен през цялото време или беше просто чист късмет, че той бе моят шофьор. Не че имаше значение — и в двата случая бях прецакана. Нямаше шанс тези кутии да са стигнали до Казанова. Което означаваше, че в моето време Дракула отново беше свободен. И вината за това беше моя.
— Най-накрая! — каза някой зад мен.
За момент даже не го забелязах. Бях прибавила Дракула в моя списък с нещата, които трябваше да направя и се опитвах да не мисля колко дълъг бе станал този списък. Но имаше нещо познато в този глас.
— Не мисля, че вампирите някога ще си тръгнат! Да приключваме с това.
Обърнах се бавно, за да открия призрачните контури на млада брюнетка, която се рееше на няколко стъпки над сцената. Спомних си тези големи сини очи и дългата бяла рокля от последния път, когато бях видяла този дух. Тя ме информира, че предпочита да се появява така, когато е в духовната си форма, отколкото да копира обичайния си вид. В резултат на това тя все още изглеждаше на 15.
— Агнес.
Поради някаква причина даже не бях изненадана. Или нервите ми бяха прекалено опънати, за да реагирам, както трябва.
— Как дойде тук?
— Тя се присламчи към пътуването. — Били звучеше огорчен. — Не ми позволи да ти кажа, но беше в огърлицата, когато се върнах отново в тялото ти. Тя трябва да се е крила наоколо и да е прескочила от Франсоаз към теб.
— Защо?
Той сви рамене.
— Не сме говорили много. Въпреки че си мисля, че има нещо повече от това.
— Началото на списъка — съгласи се Агнес. Тя ме погледна. — Освободи я. Това беше команда и казана с тона на човек, който е свикнал да му се подчиняват.
Дори не и опитах да откажа да се подчиня.
— Ти също преследваш Мира.
Агнес кръстоса почти прозрачните си ръце и ми се намръщи.
— Да бъда убита доста ме ядосва. Представи си.
Поклатих глава.
— Чух признанието й, но все още не разбирам как го е направила.
— Тя ми даде подарък на слънцестоенето малко преди да изчезне. За да ме предпазва, каза тя. — Устните на Агнес се свиха подигравателно.
— Медальонът на Себастиан, знам това. Той съдържаше арсеник — маговете са го намерили и са го отворили. Но все още не разбирам как може да е бил опасен. Отровата е била изолирана вътре.