— Няма друг начин. Какво мислеше да правиш? Да я държиш затворена? Да я носиш със себе си? Рано или късно щеше да се освободи. Обучих я прекалено добре, за да се съмнявам в това. — Изражението й стана по-сурово. — А да се справяш с предателите е част от работата ти. Това е правило.
— Това не е мое правило — казах аз инатливо.
— Някой трябва да го прави — промълви Агнес неумолимо. — Някой трябва да поеме отговорността. И независимо дали ти харесва или не, този човек си ти.
Преглътнах трудно. Сълзите, които не бях проляла по-рано, сега се стичаха по лицето ми, но не ми пукаше. Още една смърт и този път не само по моя вина, но и от моята ръка? Планът не беше такъв. Всъщност това беше пълната противоположност на плана. Бих искал да спечеля, но не и така. Беше ми писнало от смърт. Горчив вкус изпълни устата ми.
— Не мога.
Агнес се наведе и една нежна ръка покри лицето ми.
— Все още не си започнала дори да учиш на какво си способна. Но ще стане. — Тя отстъпи от мен, лека, тъжна усмивка се появи на лицето й. — Бих искала да те бях обучила, Каси. — Тя погледна Приткин. — Тя се нуждае от помощ — каза простичко.
Приткин се изправи на крака, лицето му беше бяло.
— Знам.
Агнес кимна и ме погледна. Спазъм премина по лицето й за момент, но тя си възвърна контрола.
— Никога няма да ти преподам повечето от уроците, от които се нуждаеш — продължи тя — но мисля, че имам време за един.
Едва осъзнах, че ножът го няма и го видях в малката й ръка.
— Агнес, не!
Скочих на крака, но беше твърдо късно. Тя не се подвоуми и за секунда. В момента, в който достигнах до нея, тя се бе свлякла на колене, чистата бяла рокля на Мира беше напоена с кръв. Тя се плъзна на пода почти грациозно, тялото й представляваше бледо петно на фона на всички тези живи цветове.
Огледах се наоколо ужасено, но нямаше и знак от духа й. Нито от нейния, нито от този на Мира. Обърнах се към Приткин, който все още беше на колене, гледайки как тече кръвта в уголемяващо се петно. За секунда той изглеждаше като загубен подобно на озадачено дете. След това изражението изчезна толкова бързо, че изобщо не можех да съм сигурна, че го е имало.
— Къде е тя? — попитах аз, а гласът ми трепереше от страх. — Не я виждам! Той погледна нагоре към мен, но сякаш за момент очите му не можеха да ме фокусират. Обърнах поглед отново към рухналото тяло на Мира и зрението ми се замъгли дотолкова, че ми беше трудно да кажа къде свършва кръвта и къде започваше червената тъкан на роклята.
— Приткин!
— Отиде си!
Обърнах се към него, вкочанена и невярваща.
— Какво имаш предвид с това „отиде си“? Отишла е къде? В друг приемник?
— Не.
Той се изправи и се приближи към тялото и с една прошепната дума мястото около него бе погълнато от пурпурни пламъци. Те предизвикаха червеникаво сияние върху старите дъски и проблясъци върху позлатената рамка на сцената, но това не беше нормален огън. Слабата фигура в сърцето на огъня се превърна в пепел за секунди, оставяйки след себе си само овъглените дъски. Приткин се обърна към мен, а очите му бяха изпълнени с болка. Повече погледът му, отколкото думите му, ме накараха да проумея.
— Просто я няма.
Поклатих глава, заслепена.
— Не! Можехме да намерим някакво безопасно място за Мира. Агнес можеше да намери друг приемник. Щях да й помогна. Не трябваше да свършва по този начин!
Той сграбчи ръката ми болезнено.
— Все още ли не разбираш?
— Да разбирам какво? Тя умря за нищо!
Плачех, но паниката замъгляваше зрението ми, правейки светът вихър от цветове. Агнес не можеше да я няма. Вярвах, че преди съм сама, но не разбирах истински нещата, които ми се случваха и бяха срещу мен. Сега разбирах и не смятах, че ще се справя.
— Ще се върна, ще я спася… — започнах аз, при което той ме разтърси толкова силно, че зъбите ми изтракаха.
— Лейди Фемоно умря, изпълнявайки дълга си. Тя бе една от най-великите от нейния вид! Няма да я унижаваш!
— Да я унижа? Аз говоря да я спася!
— Има някои неща, които дори и Пития не може да промени — каза той, а изражението му поомекна. — Мира трябваше да умре и някой трябваше да се увери, че тя няма да използва силата си, за да скочи в друго тяло, преди да бъде отделен духа й. И единственият начин да се направи това…
Най-накрая прозрението дойде.