— … е бил, някой да отиде с нея — прошепнах аз.
Загледах се в овъглените дъски, невярваща. Всичко се бе случило толкова бързо. Може би напълно обучената Пития не би била обзета от съмнения или мъка, нямаше да премисля своите решения или да се чуди какво право има на силата, която притежаваше. Но аз не бях тренирана и не знаех какво да правя. Паниката бе заседнала в гърлото ми и вкочанила мозъка ми. Бях сама и бях ужасена.
— Предполагам, че ще тръгнеш по следите на Кодекса, независимо какво реша? — попита Приткин.
Отне ми един момент да осъзная какво ми казваше. А дори и тогава не разбрах за какво ставаше въпрос. Защо ме питаше за това точно сега? Хиляди проблеми ме разкъсваха в различни посоки до точка, в която не можех да мисля трезво за нито един от тях. Всичко, което знаех, бе, че Агнес я няма. И това се стоварваше отгоре ми точно сега.
— Какво? — попитах глупаво.
— Кодексът — каза той търпеливо. — Ти си решена да го намериш, нали?
— Нямам избор — казах аз объркана. — Проклятието няма да изчезне. А аз няма да мога да се справя, ако стане по-зле.
В момента не мислих, че ще се справя така или иначе.
Той кимна.
— Тогава ще ти помогна.
Почувствах как сълзите изсъхват по лицето ми, но не си дадох труд да ги избърша.
— Винаги съм се чудела дали имаш предсмъртно желание. Сега вече знам.
— Обещах на лейди Фемоно, че ще ти помогна.
Отдръпнах се от него, внезапно побесняла.
— Агнес я няма! И не желая друга жертва да тежи на съвестта ми. Тя е достатъчно окървавена вече!
Опитах се да се отдръпна от тези обгорели дъски, но обувките ми се заплетоха в роклята и накрая се озовах на ръце и колене.
— Не те моля за разрешение — информира ме той студено.
Погледнах към него през завесата от заплетена коса.
— Никога няма да стана такава Пития, каквато беше тя — предупредих го аз. — Може би изобщо няма да съм добра.
За пръв път видях какво значи истинската усмивка да се появи на лицето на Приткин.
— Добре, това е окуражаващо. — Той ме изправи на крака. — На никой, който желае мощ, не трябва да му се позволява да я притежава.
— Тогава ще съм велика — казах аз горчиво, — защото никой не би могъл да я иска по-малко, отколкото аз.
Приткин не отговори. Вместо това, за мое удивление, той падна на едно коляно пред мен. Дрехите му бяха разкъсани и кървави, лицето му бе покрито със сажди, но все още имаше нещо впечатляващо в него.
— Не си спомням точните думи и би трябвало да има свидетели…
— Какво съм аз? — попита Били възмутено, когато се вмъкна отново в огърлицата ми.
Приткин го игнорира.
— Но мисля, че се прави нещо подобно: Заклевам се да те защитавам — теб и определените ти наследници от всички злосторници — настоящи и бъдещи, в мир и война, докато съм жив и ти продължаваш да се придържаш към идеалите на твоята служба.
Погледнах надолу към него и внезапно тежестта падна от раменете ми. Колкото и дразнещ, неприятен и само обикновен убиец да беше Приткин, от време на време той беше добър боец. И имах чувството, че в него имаше много повече от това.
— Предполагам, че от сега нататък ще ме наричаш лейди Херофил втора?
— Седма.
Той беше на колене, но аз видях същия онзи арогантен поглед в тези зелени очи.
— И не разчитай на това.
Главната врата се отвори с трясък и през нея се изля поток вампири, жадни да убиват. Сграбчих раменете на Приткин и го дарих с немощна усмивка.
— Мога да живея с това — казах аз и се пренесох.