Мирча също не бе тръгнал за никъде. Той просто седеше там, като изглеждаше объркан, но ръката му, която бе обхванала моята, започна нежно да ме придърпва към него.
Аз не се съпротивлявах, тъй като се бях изгубила във възхищение към начина, по който светлината играеше в косите му и голямо количество енергия внезапно пропълзя нагоре по ръката ми. Тя разтърси рамото ми, след което се пусна отново надолу, за да изригне от върховете на пръстите ми под формата на електричество. Мирча леко потрепна, когато чувството го заля, но не се отдръпна. Чувството отекваше, задържайки и двамата ни, впримчени в усещането, което накара косъмчетата по ръката ми да настръхнат, а тялото ми да се стегне. Тъмните очи ме изследваха толкова бавно и старателно, както аз го бях изучавала. Усещането от този поглед ме накара да потръпна и веждите на Мирча се повдигнаха леко при моята реакция. Ръцете му се придвижиха надолу по гърба ми, но срещна единствено твърдата рамка на корсета ми. Докосването му се плъзна надолу до извивката на хълбоците ми, а пръстите му обходиха тънкия сатен на шортите ми, докато той ме придърпа по-близо.
Поех си дълбоко въздух и се опитах да се справя с вълните от емоции, които ме заливаха, но не успях. Мирча не помогна особено, когато внимателно докосна бузата ми с гърба на пръстите си. Златни искри играеха в очите му, цвят, който знаех от опит, че показва силата на емоциите му. Когато той бе наистина ядосан или възбуден, жълто-кафява кехлибарена светлина изпълваше очите му, придавайки им извънземен блясък, които другите намираха за плашещ, но аз винаги си бях мислила, че прекрасен.
Някой прочисти гърлото си. Гласът на Приткин прозвуча иззад рамото ми. — Моите дълбоки извинения, сър, мадам. Страхувам се, че една от актрисите ни не се чувства добре. Надявам се, че не ви е обидила?
— Ни най-малко. — Мирча звучеше разсеяно и той не се помръдна, за да ме освободи.
— Ще я отведа зад сцената, където ще може да си почине.
Приткин постави ръка върху моята, за да може да ме изтегли, но ръката на Мирча се стегна около хълбока ми. Очите му започнаха да блещукат, зелените и светли петънца вече не се виждаха, заменени от нарастващото червеникаво злато.
— Това дете не изглежда добре, граф Басараб — каза жената вампир, поемайки свободната му ръка, отразявайки хватката на Приткин. — Нека да не я задържаме.
Мирча я игнорира.
— Коя си ти? — попита той.
Акцентът му бе по-силен, отколкото някога бях чувала, а тонът му бе изпълнен със същото изумление, което бях почувствала.
Аз преглътнах и поклатих глава. Нямаше безопасен отговор. Аз не знаех нито къде, нито кога се намирах, но тъй като жената вампир имаше на роклята си турнюр, не мислех, че съм на някое познато място. Имаше голям шанс още да не съм се родила.
— Никой — прошепнах аз.
Придружителката на Мирча издаде нещо, което от по-малко елегантна личност щеше да прозвучи като сумтене.
— Ще пропуснем началото — каза тя, дърпайки ръкавите си.
След забележима пауза Мирча ме освободи, невидимата енергия се разтегли между нас като нишки карамел, когато ръката му се отдръпна. Той позволи на придружителката си да го поведе надолу по коридора, но той погледна назад към мен няколко пъти с объркване. Енергията се изви между нас, но не се разруши, сякаш имаше невидима връзка, която се разтегляше в пространството, свързвайки ни. След това те изчезнаха в малък, тапициран проход към нещо, което смътно разпознах като театрална ложа.
В момента, в който червените кадифени завеси се спуснаха след тях, скривайки ги от погледа ми, връзката между нас прекъсна. Веднага ме заля такъв копнеж, че усещането беше почти болезнено. Коремът ми се сви, сякаш някой ме удари с юмрук, а зад очите ми започна да пулсира болка. Едва забелязах, че Приткин ме завлече до края на коридора, където се изкачихме по стълби, които вероятно водеха към други ложи. Оркестърът започна да свири някъде близо до нас, което обясняваше защо вече не се виждаха хора. Представлението беше започнало.
Стълбите бяха осветени от поредица малки фенери по дължината на стената, а зоните между тях бяха потънали в дълбоки сенки. Те бяха перфектни някой да се укрие в тях, но аз бях прекалено разсеяна, за да ми пука. Ръцете ми трепереха и пот се стичаше по лицето ми. Чувствах се като наркоман, на когото му бе показана иглата, но му бе отказано убождането. Беше ужасно.
— Какво правиш?
Приткин се втренчи в мен, неговата къса коса беше настръхнала, сякаш беше ядосан. Изражението му бе свирепо, но аз го бях виждала и друг път. И в сравнение с това, което се бе случило, то беше почти тривиално.