— Щях да ти задам същия въпрос — отговорих аз, масажирайки врата си, за да прочистя малко главата си. Другата ми ръка бе обвита около стомаха ми, където чувствах, че сякаш има дупка, която бе в резултат на отсъствието на Мирча. Това не можеше да се случва — нямаше да го позволя. Нямаше да прекарам остатъка от живота си, точейки лиги по него подобно на някой тийнейджър, който мечтаеше за някоя рок звезда. По дяволите, това не беше добре!
Приткин леко ме разтърси и аз го погледнах недоброжелателно. В другите случаи, когато бях замъкната назад във времето, пътуването бе отключено от близостта на човек, чието минало бе заплашено.
— Трябва да ти кажа — казах откровено — че ако някой се опитва да се набърка в твоето зачеване или нещо подобно, изобщо не изпитвам належаща нужда да се намеся.
Неговото лице, което обикновено си беше червендалесто, се зачерви още повече.
— Върни ни обратно там, където принадлежим, за да не променим нещо! — изсъска той.
Не ми харесваше някой да ми дава заповеди, но той имаше право. А и фактът, че изпитвах силна нужда да се спусна надолу по стълбите и да се хвърля в ръцете на Мирча беше друга добра причина да се махаме оттук. Затворих очите си и се концентрирах върху офиса на Казанова в Данте, но въпреки че можех да го видя ясно, нямаше никакъв прилив на сила, който да ме залее. Опитах отново, но предполагах, че батериите ми имат нужда от презареждане, защото нищо не се случи.
— Може да има леко забавяне на този полет — казах аз, чувствайки се несигурна. Всички видове страхове се струпаха в главата ми. Какво щеше да стане, ако имаше времево ограничение за ритуала, което предишната Пития бе забравила да спомене? Какво ако не можех отново да се пренеса, защото силата се беше уморила да ме чака да сключа сделка с нея и бе преминала в някой друг? Ние можеше да се окажем заседнали тук, където и да беше това, завинаги.
— За какво, по дяволите, говориш? — настоя Приткин. — Заведи ни обратно веднага!
— Не мога.
— Какво имаш предвид с това не мога? Всяка минута, която прекарваме тук е опасна!
Приткин ме разтърси отново и аз си помислих, че е притеснен, защото гласът му загрубя. Не му съчувствах — каквото и да изпитваше, то не можеше да се сравни с моето настроение. Не беше ли животът ми достатъчно объркан и без да поемам задълженията на Пития? Не можеше ли този, който ме забъркал в това шоу, да ме оставеше първо да реша някои от моите проблеми, преди да решавам тези на другите хора? Не беше честно и ми идваше в повече! Ако трябваше да направя нещо, добре! Дайте го насам!
— Нека да ти го кажа бавно — казах на Приткин, игнорирайки хватката му. — Не съм ни довела тук. Всичко, което знам, е, че не мога да ни върна, или защото силата е решила, че вече не ме харесва, или защото иска да направя нещо, преди да си тръгна.
Обзалагах се, че е последното, тъй като приземяването ми в краката на Мирча едва ли беше инцидент.
Приткин не изглеждаше така, сякаш ми вярва, но не ми пукаше. Аз се отдръпнах от него с намерението да разбера дали Мирча имаше някакви блестящи идеи, но ръцете на Приткин сграбчиха китката ми като в менгеме.
— Никъде няма да ходиш — каза той неумолимо.
— Трябва да открия какъв е проблемът и да се справя с него или никой от двама ни няма да отиде никъде — изсъсках аз. — Така че ако не можеш да ми кажеш къде сме и защо сме тук, не виждам друг избор, освен да отида да разузная, нали?
— Ние сме в Лондон, в края на 1888 или началото на 1889.
Повдигнах вежда. Не бях забелязала други доказателства за това заключение, освен облеклото на жената — облеклото на Мирча беше стандартно, което можеше да бъде типично за голям период от време. Беше леко обезпокоително да науча, че Приткин е познавач на женската мода. Когато казах това, той изръмжа и мушна в ръцете ми парче хартия.
— Ето! Някой изпусна това!
Аз отклоних поглед от вечно намръщеното му изражение, за да разгледам внимателно черно-жълтия флаер, който ми беше подал. Той показваше един мъж, който гледаше нагоре към три стари вещици. Нещо в тях ми напомняше за Греите, само дето косите им бяха по-хубави. Флаерът ме информираше, че това беше сувенир от представлението на Макбет в Лицейния Театър, което бе започнало на 29 декември 1888.
— Окей, супер. Знаем датата, това е начало, но едва ли ще ни отведе далеч. — Опитах се отново да се отскубна, но той ме спря, този път с думите си.