— Колкото повече захранваш магията, толкова по-силна ще става. Да не споменавам, че проститутките в тази епоха са носели повече дрехи от теб на гърба си. Не можеш да отидеш никъде, без да причиниш размирици.
— Откъде знаеш? — Аз бях разстроена да открия, че в продължение на години съм носела еквивалент на знак на гърба си. Всеки ли можеше да го види, освен мен?
Приткин сви рамене.
— Знаех от първия път, в който ви видях заедно.
Обмислих ситуацията и реших, че си струва да опитам.
— Да предположа ли, че не можеш да направиш нищо за това? В края на краищата ние сме в това заедно и вероятно ще мога да мисля много по-ясно, ако…
— Само Мирча може да го премахне — каза Приткин, отнемайки ми малката надежда, която имах. — Дори и магът, който я е създал, не би могъл да я махне без помощта му. Най-доброто, което можеш да направиш, е да стоиш надалеч от него.
Аз се намръщих. Това беше почти същото, което Казанова каза, но не го приемах.
— Не знам много за магията, но дори и аз съм наясно, че няма такива заклинания, които да не могат да бъдат разрушени. Трябва да има някакъв начин! — Изражението на Приткин не се промени, но моментното проблясване на очите му ми каза, че бях права. — Ти знаеш нещо — казах му аз обвинително.
Той изглеждаше уклончив, но най-накрая отговори. Предположих, че е решил, че е по-добре да отстъпи.
— Всички подобни заклинания са различни, но имат нещо общо. Всяко от тях е направено… с така наречената подсигурителна мрежа, ако искаш. Мирча не би искал да попадне в капана си, така че той трябва да е създал заклинанието и да е оставил някаква вратичка за излизане от него, ако нещо се обърка.
— И това е?
— Само Мирча и магът, който го е създал, знаят това.
Аз се втренчих в него, опитвайки се да разбера дали лъже. Думите му звучаха истински, така че защо имах чувството, че не ми казва всичко? Може би, защото никой никога не ми беше казвал цялата истина.
— Ако сме в 1888, то тогава Мирча все още не създал това заклинание. Няма магия. Или поне не би трябвало да има — допълних аз, тъй като очевидно нещо се случваше.
— Ти имаш навика да се забъркваш в невероятни ситуации — каза Приткин, мръщейки се. — Никога не съм чувал за подобен сценарий. Не знам какво би се случило, ако двамата прекарате известно време в тази епоха, но се съмнявам, че последиците ще ти харесат. — Той нагласи палтото си така, че да прикрие зловещите изпъкналости отдолу. — Стой тук. Ще огледам наоколо да видя дали нещо ще ми се стори необичайно. Аз съм живял в този период и по-лесно ще забележа нещо необикновено в сравнение с теб. Ще се върна бързо и тогава ще обсъдим нашите възможности.
Той излезе, преди да мога да реагирам, оставяйки ме да гледам глупаво след него. Магическите същества живееха по-дълго от обикновените хора, но не достатъчно, че да изглеждат на 35 след около век живот. Скоро след като срещнахме, аз знаех, че има нещо повече в Приткин, отколкото простото око можеше да види, но това беше наистина странно. Седнах на едно от стъпалата и обгърнах коленете си и се взрях в петната на износения килим. С оскъдното облекло ми бе студено, а рогата допълнително усилваха главоболието ми. Аз ги свалих и се загледах в тях. Златното покритие се посипа на частици, разкривайки твърдата бяла пяна отдолу. Почувствах се леко зле заради това. Ако изобщо се върнехме в нашето време, момичето, на което бях взела костюма, щеше да плати за нови. Разбира се, ако изобщо не се върнехме, тя щеше да се нуждае от цял нов костюм.
Забелязах, че стълбището стана по-студено, но не се разтревожих, докато една жена не се появи внезапно пред мен. Тя беше облечена в дълга синя рокля и изглеждаше толкова плътна, колкото и всеки нормален човек, но аз веднага разбрах, че е призрак. Това не се дължеше толкова на познатото ми усещане за паранормалното, колкото на това, че тя носеше под мишница отрязана глава. Главата, която имаше брада, подхождаща на тъмната кафява коса, втренчи в мен бледи сини очи.
— Издигане на Фауст! — каза тя, завъртайки очите си към този, който го носеше.
Жената се втренчи в мен безизразно, но когато заговори, гласът й изобщо не беше доброжелателен.
— Защо ни безпокоиш?
Въздъхнах толкова дълбоко, колкото ми позволяваше този проклет корсет, който ме преряза на две. Точно от това имах нужда, разстроен дух. Аз бях благодарна, че поне не се носех и аз като призрак или щях да имам много повече причини да се тревожа. Преди известно време пътувах през времето без тялото си и се озовах в ера като дух или обсебила тялото на някой. Но и двете състояния създадоха повече проблеми, отколкото простия факт, че бях облякла за кратко неудобен костюм.