— Можеш ли да ми покажеш другата жена? Може би ще я убедя да напусне и да ме изпрати у дома.
Жената изглеждаше несигурна, но главата изглеждаше готова да помогне. — Разбира се, че можем! Тя не е далеч — забърбори жизнерадостно. — Тя беше в една от ложите преди малко.
Явно ентусиазмът на мъжа помогна на жената да вземе решение и тя кимна отсечено.
— Тогава побързай.
Призраците ме последваха надолу по стълбите, като учтиво не ме изпревариха и ме заведоха в ложата до тази на Мирча. Дръпнах завесите и надникнах вътре, но ложата беше празна. Върху сцената жена в средновековна зелена рокля с големи ръкави на червени ивици жестикулираше драматично. Едва я забелязах. Очите ми фокусираха върху Мирча, който гледаше претрупаната позлатена рамка на сцената със съсредоточения поглед на някого, който в действителност не забелязваше нищо. Един поглед към него и всичко друго внезапно започна да ми се струва незначително. Аз знаех, че всичко е измислица; просто не ми пукаше. Но дори и знаейки, че това се дължеше на заклинанието, все още всичко бе невероятно истинско. Би трябвало да го мразя, че ми бе причинил това, но не можех. Самата мисъл бе абсурдна.
— Там. — Оризракът посочи с пръст пред лицето ми. — Виното е почти доставено.
Тя ми посочи табличка с бутилка и няколко чаши, които бяха поставени на малка маса, която се намираше зад седалките, заети от Мирча и блондинката.
— За какво говорите? — Насилих се да погледна призрака вместо Мирча и в главата ми се появи някаква рационална мисъл. — Искаш да ми кажеш, че виното в бутилката е отровено?
— Тя каза, че може да остане, докато виното бъде изпито, но най-вероятно силите й са недостатъчни. — Духът за пръв път изглеждаше доволен. Почти можех да чуя мислите й: Един отпадна, остава още един.
Аз я игнорирах, тъй като паниката, че нещо може да случи на Мирча, така ме изпълни, че едва я понасях. Излязох от ложата и се сблъсках с Приткин, който стоеше там и изглеждаше раздразнен. Той ни задържа и двамата, иначе щяхме да свършим на пода.
— Хайде! — Аз се заборих в ръцете му, които ме бяха стиснали почти болезнено. — Трябва да отида там!
— Казах ти да стоиш далече от него. Искаш да бъдеш безвъзвратно влюбена в него ли?
— Тогава ти го направи — казах аз, като реших, че той може би имаше право. Исках толкова много да вляза в тази ложа, че, може би, наистина не бе добра идея. — Там има бутилка с вино и може би е отровена. Трябва да я вземеш! — Аз не знаех дали отровата може да убие вампир, но нямах намерение да разбирам.
Той опита за секунда неговият обичаен поглед, след което изражението му се промени и аз знаех, че бях загазила.
— Ако направя това, обещаваш ли да говориш с мен, докато аз искам това, без да пътуваме през времето, без да се опитваш да ме убиеш или да ми поставиш някакви заклинания, проклятия или други спънки?
Аз премигнах.
— Искаш да говорим? — Ние никога не говорехме. Прободени, простреляни и опитвайки се да се взривим един друг, но никога не говорехме. — За какво? — Попитах нервно, но Приткин ми се усмихна дяволито. Той ме беше хванал и го знаеше. — Добре. Както и да е. Ние ще говорим толкова дълго, докато ти не се опиташ да ме убиеш, да ме затвориш или да ме завлечеш в Кръга — или при някой друг. И също така нямаш неограничено време. Един час, приеми или забрави.
— Съгласен.
Трябва да му го призная, че той изобщо не се мотка, след като сделката беше сключена, а веднага ме остави и се провря през завесите. Няколко минути чаках неспокойно, но нищо не се случи. Накрая аз вече не можех да издържам и се върнах обратно в празната ложа, за да мога поне да виждам какво се случва. Нещата не бяха на добре.
Върху сцената един мършав Макбет с увиснали мустаци бе започнал убийствен монолог, докато Приткин имаше истинска кама в гърлото си, благодарение на блондинката. Тя бе защитила Мирча, който стоеше до нея, но моята ложа бе по-близо до сцената и аз не можех да видя ясно какво става.
Преди да мога да измисля как да помогна на Приткин, нещата станах още по-лоши, когато Мирча започна да отваря бутилката. Очите му бяха върху мага и върху устните му играеше лека усмивка. Не ми харесваше този поглед. Мирча винаги е вярвал силно, че наказанието трябва да съответства на престъплението. Ако решаха, че Приткин е искал да ги отрови, той бе напълно способен да излее цялото съдържание на бутилката в гърлото на Приткин и да чака да види какво ще се случи. Обикновено Приткин би трябвало да е в състояние да се измъкне от подобни ситуации, но той се опитваше да не привлече внимание към това, което се случваше. Аз симпатизирах на неговата отдаденост на цялото това нещо с интегритета-на-времето, но да се оставиш да те убият, беше малко фанатично. Аз бях Пития, или поне временно, и не исках да се стига до там. Обичайно не бих загубила съня си заради смъртта на Приткин, но той влезе в тази ложа, защото го помолих. Ако умреше, част от вината щеше да бъде моя.