Въздъхнах и вдигнах ръката си. Замъглена, блестяща кама изскочи на практика от гривната ми и се понесе около ръката ми. Тя бръмчеше от възбуда от предстоящата битка, но аз не бях сигурна, че това беше добър план. Наред с другите неща имах чувството, че можеше да реши да намуши Приткин, вместо да счупи бутилката. Те имаха история и доколкото знаех, сега трябваше да се сражават на една страна.
— Счупи само бутилката — казах аз сурово. — Не нападай мага — знаеш как го приема. Внимавай.
Получих леко поклащане, за което се надявах, че е съгласие, преди да отлети. Тя прелетя през балкона, насочена към бутилката, която Мирча бе надигнал към устните на Приткин. Тя лесно разби дебелото стъкло и червеното вино се разля по палтото на мага и изпръска девствено бялата риза на Мирча. Мирча се завъртя, все още стискайки гърлото на бутилката и ме видя. Той отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, след което спря и просто стоеше там и гледаше смаяно.
За съжаление моят нож не последва неговия пример и реши да го шаржира. Върху сцената Макбет питаше дали това е камата, която виждаше пред себе си. Моят блестящ, луминесцентен нож се потопи и връхлетя изплашената тълпа, причинявайки ахвания и дори няколко писъка, преди да спре пред смаяното лице на актьора. Тя се люлееше напред-назад за около минута, сякаш правеше поклон, след което се върна при мен. Оглушителни аплодисменти взривиха театъра, заглушавайки речта на актьора. Малко след като камата потъна отново в гривната ми, аз усетих как дезориентацията ме залива, което показваше, че скока във времето наближаваше.
— Бързо хвани ръката ми! — извиках на Приткин. — Пренасянето ще настъпи всеки момент.
Той използва момента на разсейване, за да се отскубне от блондинката. Тя стоеше между него изхода, но той преодоля препятствието като скочи върху неизползваната седалка и се хвърли в пространството между ложите. Той почти се плъзна по ръба, но аз хванах ръката му. В следващата минута ние отново пътувахме през времето.
Трета глава
Ние се приземихме на купчина върху белия фаянсов под и нещо се пръсна пред носа ми. Фиксирах погледа си, за да се опитам да идентифицирам бледорозовото нещо. В момента, в който успях, извиках и отскочих назад, нарушавайки отново баланса на Приткин. Изкривена ръка, чиято кожа бе с цвета и консистенцията на стар камък, сграбчи противното нещо и го постави обратно на сребърна табличка.
— Гостите не са позволени — бях информирана аз от дрезгав баритон. Аз не отговорих, тъй като бях прекалено заета да се взирам в подноса от отрязани пръсти, който се държеше от собственика на гласа с дългите му, изкривени нокти. Би трябвало да бъда по-обезпокоена от зеленикаво — сивото лице, подобно на плесенясал камък, което ме наблюдаваше от подноса. То имаше дълбок белег, който вървеше от слепоочието до врата и останалите му очи, тесни, жълти орбити, се бореха за място на челото с два черни, извити рога — това не беше нещо, което можеше да видиш всеки ден. Но аз не можех да откъсна погледа си от отрязаните пръсти. Имаше около двайсет или повече, всичките показалци, доколкото можех да кажа, които бяха намушени между парчета хляб. Кората бе отделена и между всяко от тях грижливо бе поставено по парче къдрава маруля. Част от мозъка ми отбеляза, че това бяха сандвичи с пръсти. Аз преглътнах, уловена между позив за повръщане и истеричен смях.
Моят поглед обходи наоколо и аз разбрах, че се намирам в препълнена кухня. Друго нещо с цвета на камък — то беше с блестящи зелени очи и крила на прилеп — седеше на стол наблизо и притискаше нещо с малки, подобни на пръсти молари. Моят втрещен мозък най-накрая се отпусна достатъчно, за да разпознае миризмата.
— О, слава на Бога — аз се отпуснах върху Приткин с облекчение. — Това е пай! — Къде сме? — настоя той, изправяйки ме на краката ми.