Усетих как кръвта ми се смразява.
— Тогава нищо от това, което чувствам, не е истинско. — Не можех да повярвам, че е паднал толкова ниско. Той знаеше дяволски добре как се чувствах, ако някой манипулираше мислите или чувствата ми. Този глупак, за когото ставаше въпрос, беше Мирча, 500-годишен вампир, чиято най-голяма претенция за слава беше фактът, че е по-възрастният брат на Дракула. Той бе моето първо увлечение. Не ми пукаше за фамилното му име или за това, че бе господар първо ниво и член на Сената. Аз бях много по-заинтересувана от начина, по който неговите наситено кафяви очи се набръчкваха в ъглите, когато се засмееше, от махагоновата коса, която се разстилаше върху широките му рамене и порочно перфектната му уста — най-чувствената, която някога бях виждала. Наред с другите му титли Мирча беше и вампирът, който Тони наричаше „господарю“. Това беше нещо, което трябваше да ме накара да се запитам за искреността на това лице доста по-рано.
— Du tracht не създава емоции — поправи ме Казанова. — То не е любовно заклинание. То може само да увеличи това, което е вече там. Ето защо е странно, че някой го е използвал върху теб. То е направено на колко, на единайсет, на дванайсет?
Кимнах сковано, но истината беше, че изобщо не го намирах за странно. Майка ми е била наследница на трона на Пития, преди да избяга с баща ми. Фактът, че тя е била детронирана, не означаваше нищо що се отнася до моите възможности, защото старата Пития не избираше наследника. Последният избор се правеше от самата сила. С малки изключения, тя винаги се прехвърляла в избрания наследник, този, който е бил подготвян като приемник от старата Пития. Но Мирча бе заложил, че аз ще бъда едно от изключенията и не бе пестил сили, за да е сигурен, че все още ще бъда подходяща, когато настъпи моментът.
Поради причини, които не разбирах напълно, наследницата трябваше да остане целомъдрена, докато не започне ритуалът по прехвърлянето, а Мирча не искал да рискува да се отърва от тийнейджърското си увлечение заради някакво съперничество. Така че той ме е маркирал като забранена територия, като е поставил заклинание върху мен. Копеле.
— Ти каза, че тази магия подсилва емоциите — попитах, мислейки си за първия път, когато срещнах Мирча като възрастна. — Само за моите ли говориш?
Мирча не изглеждаше точно незаинтересуван, когато го срещнах последния път, но не можех да бъда сигурна. Повечето вампири бяха перфектни лъжци, но безспорно той беше шампионът, вероятно защото такава бе работата му. Той е главният дипломат на Сената, човекът, който изпращаха в сложни ситуации, за да получи това, което искаха чрез силата на убеждаването, прелъстяването или измамата. Той бе много добър в това, което вършеше.
— Не, това е двустранен процес, според хората това е един от най-големите недостатъци на заклинанието. — Казанова се наведе напред, очевидно радвайки се, че ме поучава. — Мисли за него като за вид ускорител: всяка среща изостря зъбците. Ти трябва да дадеш нещо, за да започне, но след като веднъж се включи и заработи, ти вече си обсебена от другия, независимо дали ти харесва или не.
Аз се обърнах така, че да не може да види изражението ми и се опитах да игнорирам тежестта в гърдите си и мъчителната болка в гърлото си. Не знаех защо се чувствам толкова предадена. Никога не съм вярвала напълно на Мирча. Аз знаех, че никой господар вампир, особено член на Сената, не спадаше в категорията на готините хора. Той не можеше да постигне желаната позиция, ако не е безскрупулен. Но никога не съм очаквала, че ще направи нещо подобно. Тони, да. Това бе нещо, което щях да разбера, но винаги наивно съм смятала, че неговият шеф е различен. Глупачка. Кой си мислех, че го е обучил?
Аз се обърнах и открих, че Казанова ме гледаше безизразно.
— Казваш, че това е опасно.
— Всяка магия е опасна, пиленце — каза ми той нежно — в зависимост от обстоятелствата.
— Без увъртания! — Нямах нужда някой да щади чувствата ми, имах нужда от отговори. Исках нещо, което щеше да ми помогне да се отърва от това.
— Не увъртам — настоя той. Една жена нададе висок писък и очите му се преместиха към мястото зад мен. — По дяволите!
Погледнах през рамо и установих, че моите три съквартирантки бяха решили да играят дартс, въпреки че в бара нямаше дъска. Докато аз бях разсеяна, Дено бе застанала на единия край на бара, а Пемфредо на другия, докато Енио стоеше отпред, хвърляйки клечки за зъби към сервитьора. Преди да успеем да мръднем, Енио избълва друго количество от малките снаряди, оставяйки горкия сатир да изглежда като много нещастен игленик. Жената изпищя отново, когато гора от малки червени точици се появи по гърдите му и Казанова махна на придружителя й да я изведе. Той отиде да спаси служителя си и аз го последвах, за да спася него. Момичетата понякога ме слушаха — когато им харесваше — въпреки че имах впечатлението, че им развалям удоволствието.