искаха да кажат. Което означаваше, че съм много зле.
Не за първи път виждах хора, които всъщност ги нямаше. Тъкмо затова леля Лорън искаше
да говорим след часовете. Когато споменах за съня си, тя си спомни как в детството си съм
говорила за някакви хора, които живеят в мазето. Родителите ми вярваха, че това са
въображаеми приятели, плод на моята фантазия - цяла плеяда герои. Но тези мои приятели
бяха започнали да ме плашат и то до такава степен, че трябваше да сменим жилището си.
Но и след това понякога „виждах" хора, затова мама ми купи рубиненото колие и заяви, че
то ще ме пази. Татко каза, че всичко е психология. Ако вярвам, че ще ме предпазва, то така и
ще бъде. Ала ето че сега отново ми се случи. И този път никой не го отдаде на развинтената ми фантазия.
Изпращаха ме в дом за побъркани деца. Мислеха, че съм луда. Но не бях. Бях на петнайсет
и менструацията ми най-после бе дошла, а това бе много важно. Фактът, че същия ден
започнаха да ми се привиждат разни неща, не можеше да е просто съвпадение. Натрупаните
хормони внезапно бяха експлодирали и мозъкът ми даде „заето" - започна да източва образи
от отдавна забравени филми, а аз ги възприемах като реални.
Ако бях луда, щях да правя и други неща, а не само да виждам и чувам несъществуващи
особи. Щях да се държа като луда, но аз не го правех.
Наистина ли?
Колкото повече си мислех за това, толкова повече се разколебавах. Чувствах се нормална.
Не си спомнях да съм направила нещо странно. Освен че боядисах косата си в тоалетната.
И че избягах от час. И че разбих автомата за салфетки. И че се сбих с един учител.
Това, последното, не се брои. Бях ужасена от вида на изгорелия мъж и с всички сили се
мъчех да избягам от него, не исках да нараня някого. Преди да го видя си бях добре.
Приятелите ми също мислеха, че съм наред. Според господин Петри бях достатъчно
нормална, за да ме включи в списъка на режисьорите на онзи филм. Очевидно Нейт Боузиан
също ме смяташе за съвсем нормална. Иначе защо ще се радва, че едно побъркано момиче ще ходи на танците?
А той наистина се бе зарадвал, нали така?
Когато отново си помислих за това, нещата ми се сториха доста мъгляви -
като далечен спомен, вероятно сън.
Ами ако нищо подобно не ми се бе случвало? Аз желаех режисьорското място. Исках Нейт
да се интересува от мен. Може би съм си измислила всичко това? Имала съм халюцинации,
като момчето на улицата, плачещото момиче и изгорелия пазач?
Ако съм луда, дали щях да го осъзнавам? Само си мислиш, че си наред.
Околните знаят по-добре.
Може пък да съм наистина луда.
В неделя следобед баща ми и леля Лорън ме откараха в Лайл Хаус. Преди да изляза от
болницата, ми дадоха някакви лекарства, от които ми се доспа. Пристигането ми в Лайл
Хаус бе монтаж от отделни кадри и клипове.
Огромна бяла викторианска къща, кацнала върху огромен парцел. Жълти первази. Опасана с тераси. Две жени. Едната, с посивяла коса и широки бедра, се приближава към мен и ме
поздравява. Суровият поглед на по-младата ме следва, тя е скръстила ръце и стои, готова за
всичко.
Изкачвам се по тясна стълба. По-възрастната жена - медицинска сестра, представяща се с
името Талбът, - чурулика като екскурзовод на туристи, ала замъгленият ми мозък не може да
следи думите ..
Спалня, бяла с жълто, украсена с маргаритки и ухаеща на гел за коса.
В отсрещния край на стаята - двойно легло с кувертюра, метната върху събраните на куп
чаршафи. Стените над леглото са облепени със страници, откъснати от младежки списания.
Повърхността на скрина е обсипана с тубички грим и шишенца. Само малкото
писалище е празно.
Моята половина от стаята е огледално изображение на описаното дотук -същото легло,
същият скрин, същото малко писалище, ала по тях няма никакви лични вещи.
Става време татко и леля Лорън да си тръгват. Госпожа Талбът им обяснява, че два дни
няма да се видим, тъй като се нуждая от време, за да се „климатизирам" към новата си
„среда". Като пале при нов стопанин.
Прегръщам леля Лорън. Правя се, че не виждам сълзите в очите ..
Непохватна прегръдка от татко. Измърморва, че ще си е в града и ще дойде да ме види, щом му разрешат. После, докато ме целува по косата, мушва свити на руло двайсетачки в ръката ми.
Госпожа Талбът ми казва, че те ще приберат нещата ми, защото вероятно аз съм уморена,
така че направо да се пъхам в леглото. Спускат щората. В стаята става тъмно. Отново се унасям