в сън.
Гласът на татко ме събужда. Стаята е съвсем тъмна, небето навън е черно. Нощ.
Силуетът на татко в отвора на вратата. По-младата сестра - госпожица Ван Доп - е зад
него, лицето . изразява неодобрение. Баща ми се приближава до леглото и поставя нещо
меко в ръцете ми. „Забравихме Ози. Мислех, че без него няма да можеш да заспиш." Мечето
коала две години бе седяло на рафта в стаята ми - бях го изхвърлила от леглото си, когато
станах по-висока от него. Ала сега го вземам и заравям лице в оредялата му изкуствена
козина, защото уханието ми напомня за вкъщи.
Събудих се от хриптящото дишане на момичето, което спеше на другото легло. Погледнах
натам, ала не видях нищо, освен повдигнатия от тялото юрган.
Обърнах се на другата страна и по лицето ми се затъркаляха горещи сълзи. Не беше тъга
по дома. Беше срам. Обърканост. Унижение.
Бях изплашила леля Лорън и татко. Те си блъскаха главите да измислят какво да правят с
мен. Да разберат какво ми има. Как да ми помогнат.
А училището.
Страните ми пламнаха и станаха по-горещи и от сълзите ми. Колко ли ученици ме бяха
чули да пищя? Колко ли от тях бяха надникнали в класната стая, когато се боричках с
учителите и бръщолевех врели-некипели за разтопилия се в пламъците пазач, който ме
преследва? А после пък бяха видели как ме завързват за носилката и ме откарват.
Дори някой да е пропуснал зрелището, другите са му разказали всичко. Всички вече
знаеха, че Клоуи Сондърс е въртоглава, побъркана и са я затворили при другите луди.
Дори да ми разрешат да се върна в училище, мисля, че няма да имам куража да го направя.
5
Събудих се от подрънкването на металните закачалки. Някакво русокосо момиче
разглеждаше дрехите, за които бях съвършено сигурна, че са мои - вчера госпожа Талбът ги бе окачила и подредила.
- Здравей - поздравих аз.
Тя се обърна и ми се усмихна.
- Хубави дрехи. Скъпарски.
- Аз съм Клоуи.
- Лиз. Лизи Макгуайър.
Тя посочи с ръка към избелялата страница от списание на стената откъм нейното легло.
- Освен това, не отговарям на името „Лизи", 'щото според мен звучи малко
- тя снижи глас, сякаш да не обиди Лизи от фотографията - бебешко.
Момичето продължи да говори, ала аз не я слушах. Мислех си: „Какво пък е на нея?".
Щом е в Лайл Хаус, значи не е наред. Има „душевно разстройство".
Не приличаше на луда. Дългата . искряща коса бе прибрана на конска опашка. Носеше
джинси „Гес" и фланелка „Гап". Ако бях страничен наблюдател, щях да си помисля, че се
намирам в училищен пансион.
Тя продължаваше да говори. Вероятно това бе симптом.
Но видът . бе напълно безобиден. И такъв трябваше да бъде, не мислите ли? Не биха
вкарали в стаята ми някоя опасно луда.
О, Клоуи, не, разбира се. Тук не вкарват опасно луди. Само такива, които чуват гласове,
виждат изгорели пазачи и се бият с учителите.
Заболя ме корем.
- Хайде - каза момичето. - Закуската е след пет минути и ако закъснееш, много се сърдят.
Отворих чекмеджето на скрина и Лиз протегна ръка към мен.
- Можеш да слезеш и по пижама. Момчетата обядват и вечерят с нас, но закусват покъсно,
така че ще бъдем само момичета.
- Момчетата ли?
- Саймън, Дерек и Питър.
- Тук живеят и момичета, и момчета, така ли?
- Аха - тя сви устни пред огледалото и отстрани някаква люспа от там.
- Най-долният етаж е общ, но горният е разделен на две половини.
Лиз надникна през вратата и ми демонстрира колко е къс коридорът.
- Те са в другия край. Не ни свързва никаква врата. Сякаш през нощта бихме могли да се
промъкнем при тях. - Тя се закикоти. - Е, Тори би могла да го направи. Аз също, ако имаше
някой, който да си заслужава труда. Тори е хвърлила око на Саймън. -Впери очи в образа
ми в огледалото. - Питър може и да ти хареса. Симпатичен е, но за мен е малък. На
тринайсет е. Вече почти на четиринайсет.
- Аз съм на петнайсет.
Тя прехапа устни.
- Божичко! Както и да е, не след дълго Питър вече няма да е тук. Чух, че се прибирал у
дома. - Тя замълча за малко. - Значи петнайсет, а? В кой клас си?
- Девети.
- Също като Тори. А аз съм в десети като Саймън, Дерек и Рей. Но мисля, че Саймън и
Рей са още на петнайсет. Споменах ли, че косата ти ми харесва? И аз исках да си направя
кичури, сини, но майка ми.
Лиз продължи с коментарите си надолу по стълбите, докато отивахме да се срещнем с
действащите лица. Имали психолог, доктор Джил, но тя идвала само в приемните си часове,