както и главната учителка, госпожица Уенг.
Вече се бях запознала с две от сестрите. Госпожа Талбът - по-възрастната жена, за която
Лиз се изказа, че била „наистина готина", и по-младата, госпожица Ван Доп, която била,
прошепна ми на ухото тя, „не толкова готина". Третата сестра, госпожица Абду, работела в
събота и неделя, когато другите почивали. Те живеели тук и се грижели за нас. Също като
възпитателките, за които съм чувала да говорят децата, живеещи в пансион, но Лиз
наричаше тези тук „медицински сестри".
На долната площадка в ноздрите ми нахлу силна миризма на препарат за почистване с
аромат на лимон. Миришеше като в къщата на баба ми. Дори татко не се чувстваше уютно в
чистата до блясък къща на майка си, под нейния поглед, който ясно говореше: „Никакъв
подарък за рождения ти ден, ако разлееш содата си върху бялото кожено канапе". Ала само
като погледнах всекидневната, въздъхнах с облекчение. Беше чисто като у баба ми - по
килима нямаше и едно петънце, дървеният под направо блестеше, - но всичко наоколо
излъчваше такава топлина и уют, че ми идваше тутакси да се свия на мекия диван.
Беше боядисана в любимия за Лайл Хаус цвят - жълто, но този път по-бледо. Върху
тъмносиния диван и двата люлеещи се стола бяха разхвърляни възглавници. В ъгъла
тиктакаше голям стенен часовник. Върху всяка маса имаше ваза с маргаритки или нарциси.
Пъстри и засмени. Всъщност твърде пъстри и твърде засмени, също като в онзи хотел край
Сиракюз, където двете с леля Лорън бяхме отседнали миналата есен -обстановката толкова
силно напомняше за дома, че приличаше повече на декор, отколкото на нечий дом.
Тук не беше по-различно - бизнес, който се мъчеше да убеди околните, че не става въпрос
за бизнес, да ги накара да се почувстват като у дома си. В случая - да те накарат да забравиш,
че си в дом за умопобъркани деца.
Пред трапезарията Лиз ме накара да спра, за да можем първо да надникнем вътре.
В единия край на масата седеше високо момиче с къса тъмна коса.
- Това е Тори. Виктория, но предпочита да я наричат Тори. С „и" накрая. Тя е най-добрата
ми приятелка. Настроението . непрекъснато се променя и тъкмо затова е тук, но според мен
е готина.
Тя кимна в посока на другата персона на масата - хубаво момиче с дълги тъмни къдрици и с меден цвят на кожата.
- А тази е Рейчъл. Рей. Тя има слабост към пожарите.
Вторачих се в момичето. Има слабост към пожарите ли? Това да не би да означава, че
обича да подпалва пожари? Мислех, че тук ще съм в безопасност.
Ами момчетата? Дали някой от тях не е склонен към насилие?
Потърках корема си с ръка.
- Виждам, че някой тук е гладен - изчурулика един глас.
Вдигнах поглед и видях госпожа Талбът да излиза от вратата, която ми се
стори, че води към кухнята. В ръцете си носеше кана с мляко. Усмихна ми се.
- Влизай, Клоуи. Нека те представя на останалите.
Преди закуска госпожица Ван Доп ни раздаде хапчета, после ни накара да ги изпием пред
очите .. Беше отвратително. Никой не каза и дума - просто протегнаха ръце, преглътнаха
хапчетата си с малко вода и продължиха да разговарят.
Когато се вторачих в моето хапче, госпожица Ван Доп заяви, че по-късно лекарката ще ми
обясни всичко, но засега ще трябва просто да го глътна. Така и направих.
Като се нахранихме, всички вкупом се заизкачвахме нагоре, за да се облечем. Рей вървеше
най-отпред, следвана от Лиз и Тори. Аз бях след тях.
- Рейчъл - повика я Тори.
Рей изправи рамене, но не се обърна.
- Да, Виктория?
Тори прескочи две стъпала и застана до нея.
- Нали изпра дрехите? Беше твой ред, а аз искам да облека новата блузка, която ми купи
мама.
Рей бавно се обърна към нея.
- Госпожа Талбът каза, че мога да изпера и днес, защото не бива да сме наоколо, когато - погледът се спря върху мен и тя леко се усмихна, сякаш ми се извиняваше за нещо - настаняват Клоуи.
- Значи не си изпрала.
- Казах как стоят нещата.
- Но аз искам.
- Блузата си. Вземи я. Облечи я. Чисто нова е.
- Аха, но вероятно и други са я пробвали. Гадно е.
Рей вдигна ръце и изчезна надолу по коридора. Тори ми хвърли сърдит поглед през рамо,
сякаш вината беше моя. Щом се обърна към мен, сякаш някаква невидима сила се появи между нас, която ме накара да отстъпя крачка назад и да се хвана за перилата.
- Божичко! Не се бой, няма да те ударя.
Над рамото . се появи една ръка, чиито бледи пръсти се извиваха като червеи.
- Клоуи? - повика ме Лиз.