- Какво виждаш, Клоуи?
- Аз - аз не в - в - в.
- Говори бавно. - Той нетърпеливо изстреля думите от устата си. - Как изглеждат?
Говорят ли ти?
- Наистина ли искаш да знаеш?
- Да.
Прехапах устни, после се повдигнах на пръсти. Той се наведе, за да ме чуе по-добре.
- Наметнали са си бели чаршафи с пробити в тях дупки за очите. И казват: „Ба!". -
Загледах го сърдито. - А сега се отдръпни от пътя ми.
Очаквах да ми се присмее. Да скръсти ръце и да каже: „Не ме будалкай, момиченце".
Устните му затрепериха и аз се стегнах, ала той се усмихна. Присмиваше ми се .
Отстъпи встрани. Аз се промъкнах покрай него към стълбите.
Доктор Джил беше дребна жена с дълъг като на гризач нос и изпъкнали миши очи, които
ме изучаваха внимателно, сякаш мишката бях аз - опитно мишле, чието и най-малко
движение трябваше да бъде отбелязано в нейната тетрадка. И преди съм ходила на терапевт.
Имах дори двама след смъртта на мама. Мразех първия - старец с лош дъх, който затваряше
очи, когато говорех, сякаш дремеше. Оплаках се и ме заведоха при друг, при доктор Ана -
жена с огненочервена коса, която обичаше да се шегува с мен, приличаше ми на мама и ми
помагаше да се справя с живота. След десет минути, прекарани в компанията на доктор
Джил, вече знаех, че тя беше някъде по средата. Изглеждаше доста готина и ме слушаше
внимателно, ала както вървеше, нямаше скоро да започне да се шегува.
Говорихме за това как съм спала; как се храня; какво мисля за останалите; и най-вече как
се чувствам тук. За последното я излъгах. Не бях глупава. Ако исках да изляза, не биваше да
пъшкам и да се оплаквам, че са направили ужасна грешка, като са ме вкарали тук.
Ето защо заявих, че леля ми и баща ми са направили много добре като са ме довели в Лайл
Хаус и че съм решена да се оправя, каквото и да ми коства това.
Мишето лице на доктор Джил се отпусна.
- Мислиш като напълно зрял човек. Радвам се за теб.
Кимнах с глава, като се опитвах да изглеждам искрена.
- Кажи ми, Клоуи, чувала ли си за шизофренията?
Сърцето ми се сви.
- За ш-шизофренията ли?
- Да. Знаеш ли нещо за нея?
Устата ми се отвори, после се затвори, а мозъкът ми отказа да я запълни с думи.
- Клоуи?
- М-мислите, че съм шизо ли?
Тя сви устни.
- Тук не използваме тази дума, Клоуи. Всъщност предпочитаме изобщо да не използваме
етикети за хората. Но диагнозата е важна част от оздравителния процес. Пациентът трябва
да знае състоянието си, да го разбере и да го приеме, преди да започнем да го лекуваме.
- Н-но аз току-що постъпвам. Откъде з-знаете какво ми е?
- Спомняш ли си времето, прекарано в болницата? Лекарите, с които си разговаряла?
Тестовете, които са ти направили?
- Открили са ми шизофрения ли?
Тя поклати глава.
- Учените работят, за да определят със сигурност диагнозата, така че все още нямаме
заключението им. Ала тези тестове насочват и към други вероятности, като например тумор
в мозъка или наркотична зависимост. Като имаме предвид резултатите от тестовете,
приложени към твоите симптоми, най-вероятната диагноза е шизофрения. Вторачих се във
вратата.
- Значи мислите, че имам шизофрения.
- Знаеш ли какво е това заболяване? - Говореше бавно, сякаш изпитваше моята интелигентност.
- Гледала съм „Красив ум".
Устните . се свиха още по-силно.
- Това са измишльотините на Холивуд, Клоуи.
- Но нали филмът е направен по истински случай?
- „Направен" е - тя заговори с по-мек тон. - От досието ти знам, че обичаш киното и това
е прекрасно. Но то не е мястото, от което можеш да научиш за душевните заболявания.
Шизофренията има много различни форми и проявления, а твоят случай не е като онзи във
филма.
Не е ли? Привиждаха ми се разни хора също като на главния герой.
Д-р Джил продължи:
- Ти преминаваш през една недиференцирана шизофрения, както я наричаме ние, което
означава, че проявяваш ограничен брой първоначални симптоми - в твоя случай това са
виденията и гласовете. Визуални и слухови халюцинации.
- Ами параноята?
- Не наблюдаваме такъв симптом при теб. Не демонстрираш хаотично поведение, нито
хаотично говорене.
- А заекването?
Тя поклати глава.
- Това няма връзка. Не проявяваш нито един от останалите симптоми, Клоуи.
- А в бъдеще? Евентуално?
- Не е задължително. Разбира се, трябва да внимаваме, но диагнозата ти е установена