мястото си. - Съжалявам, че това се случва още в първия ден на твоето пребиваване тук.
Младите са по природа любопитни и макар да се стараем да опазим тайните
ви, не винаги
успяваме в тези условия.
- Няма нищо. Никой не му отдаде голямо значение.
Тя кимна с глава.
- Тук са събрани много свестни младежи. Общо взето, всички проявяват уважение и
приемат нещата такива, каквито са. В Лайл Хаус това е от значение. Предстои ви труден път
и всички тук се стараем да го направим колкото е възможно по-гладък.
Шизо.
Независимо от това колко пъти д-р Джил бе сравнила страданието с най-обикновена
болест или физическо състояние, между тях нямаше база за сравнение.
Просто нямаше. Бях
шизофреничка.
Ако видя на пътя си две момчета, едното в инвалиден стол, а другото да си говори само, на
кого ще се втурна да помогна да отвори вратата? И кого ще заобиколя,
защото не искам да се
срещнем?
Д-р Джил каза, че е въпрос на медикаменти и навик. Ако беше толкова лесно, защо по
улиците се скитат хора, които си говорят самички? Бездомници, които
гледат налудничаво и
крещят в празното пространство?
Които виждат несъществуващи хора. Които чуват несъществуващи гласове? Шизофреници.
Също като мен.
След сеанса с д-р Джил се настаних в стаята с телевизора, за да си събера мислите. Бях се
свила на канапето, притиснала възглавницата към гърдите си, когато Саймън доплава в
стаята.
Не ме видя - прекоси помещението и грабна бейзболната шапка от бюрото с компютъра.
Като си тананикаше под носа, той подхвърли шапката във въздуха и я хвана.
Изглеждаше щастлив.
Как би могъл да се чувства щастлив на това място? Да му е уютно -разбирам, но чак пък да е
щастлив?
Прехвърли шапката от ръка на ръка и си я нахлупи на главата. Спря и се вторачи в
прозореца. Не виждах изражението му, но забелязах, че стои неподвижно. След малко
главата му потрепна. Той се обърна и ме видя. Изненада се, после широко се ухили.
- Здравей.
- Здрасти.
Той се приближи и усмивката му изчезна.
- Добре ли си?
„Добре съм", щях да му отвърна, ала думите не излизаха от устата ми. Не бях добре. Щеше
ми се да му кажа, че не съм добре. Щеше ми се да е добре да му призная, че не съм добре.
Ала загрижеността в гласа му не бе по-дълготрайна от усмивката му, нито се отрази в очите
му. Погледът му бе дистанциран, сякаш се насилваше да е учтив, защото си беше вежливо
момче и беше длъжен да се държи по този начин.
- Добре съм - отвърнах.
Той извъртя назад козирката на шапката си, без да сваля погледа си от мен. После сви рамене.
- Добре. Но приеми съвет от мен. Не се оставяй да забележат, че се навърташ наоколо. Все
едно да се оттеглиш в стаята си посред бял ден. Ще си помислят, че си апатична.
- Аз не.
Той вдигна ръце във въздуха.
- Това са техни думи, не са мои. Само те предупреждавам. Можеш да се измъкнеш от
положението, като включиш телевизора и се престориш, че го гледаш, но те ще са подоволни,
ако си заедно с нас. Не сме лоша компания. Нито сме толкова луди.
Той ми подари ослепителна усмивка, от която стомахът ми се преобърна. Седнах и се
помъчих да кажа нещо, за да го задържа в стаята. Наистина ми се разговаряше с някого. Не за
д-р Джил. Не за шизофрения. За всичко друго, само не за това. Саймън изглеждаше
нормално момче, а аз отчаяно се нуждаех от някой нормален човек.
Ала погледът му беше все във вратата. Сигурно си мис леше, че ми трябва. някой друг.
Просто даваше съвет на новото момиче и толкоз.
На вратата падна тъмна сянка и усмивката отново огря лицето на Саймън.
- Здрасти, брат ми! Не се притеснявай. Не съм те забравил. Просто си поговорих с
Клоуи.
Той посочи към мен. Дерек надникна, но лицето му беше тъй безизразно,
сякаш Саймън му сочеше масата или стола. Припомних си сцената в мазето - как Дерек
ме обвиняваше, че разговарям с духове. Дали бе споделил със Саймън? Сигурно. Обзалагам се, че добре са се посмели на побърканото момиче.
- Излизаме - каза Саймън. - Ще поритаме през междучасието. Aко искаш, ела и ти.
Той изрече поканата автоматично, дори не дочака отговора ми, а като мина
покрай Дерек, рече:
- Ще кажа на Талбът да изключи алармата.
Дерек не помръдна от мястото си. Продължаваше да ме наблюдава.
Взираше се в мен.
Сякаш бях някакво чудо.
Сякаш бях шищо.
- Фотографирай ме - подметнах аз. - Да ме гледаш по-дълго.