сякаш искаше да го направи пурпурен, за да си пасне с другия.
- Какво друго върви с шизофренията?
- Д-р Джил не ми каза.
- Ха!
- Мога да погледна в интернет. Трябва да го направя.
- Ние трябва да го направим. Шизофрения и пиромания. Искам да знам повече. Да съм
сигурна, нали разбираш? Особено сега, когато стана това с Лиз. - Тя потърка уста с
опакото на дланта си, като продължаваше да се взира в двата различни чорапа. - Според мен
скоро ще останеш сама в стаята. Вероятно съвсем скоро.
- Ще я преместят ли?
- Сигурно. От известно време го обсъждат. Този дом е за деца с проблеми, но те не са
много тежки и скоро се оправят. Две седмици след като пристигнах тук, преместиха едно
момче на име Брейди. Положението му не се беше влошило, нищо подобно. Не беше като
Лиз. Просто не желаеше да се оправи. Мислеше, че нищо му няма. И се махна. Даде ми
урок. Дори да не харесвам етикетите и лекарствата им, трябва да си затварям устата, да
играя по свирката им и да изляза от тук по нормалния начин.
- И да се прибереш у дома си.
Млъкнахме и известно време не помръдвахме. После тя издърпа синия чорап от ръката ми
и го размаха във въздуха.
- Опа! - дори не бях разбрала, че е у мен.
Събра двата сини чорапа в един чифт и мушна червения чорап под леглото на Тори.
- Готово. Време е за кино.
Тя сложи сгънатото пране в единия кош.
- Забеляза ли колко бързо се измъкна Саймън? Тези двамата са истински учени. Правят
всичко възможно да избегнат общуването си с побърканите деца.
- Имам усещането, че Саймън е добър, но.
Тя ми връчи единия кош и взе другия.
- И той е същата примадона като Тори. Биха били страхотна двойка. Дерек може и да е
шушумига, но поне е честен. Саймън се прави на добър през деня, когато трябва да е с нас и
в следващия миг хуква с брат си. Държи се така, сякаш не му е тук мястото. Сякаш няма
никакви проблеми и е попаднал при нас по силата на някаква огромна грешка.
- За какво са го изпратили тук?
- Повярвай, и аз бих искала да знам. И за него, и за Дерек. Саймън не стъпва на терапия,
но Дерек е по-натоварен от всеки друг. Никой не ги е посетил досега, но сегиз-тогиз ще ги
чуеш да говорят за баща си. Бащата на Саймън, струва ми се. Ако е толкова велик, защо ги е
заврял на това място и дим да го няма? И как е възможно две момчета от едно и също
семейство, но без кръвна връзка, да страдат от психични проблеми? Бих искала да зърна
досиетата им.
Ще излъжа, ако кажа, че не изпитвах любопитство по отношение на Саймън. Може би и
по отношение на Дерек, дори само за това, че имах нужда от оръжие срещу него. Но не бих.
Щом ме видя, Тори млъкна по средата на изречението нямаше да отидат на проверка и да видят
обезпокоит на двора с надеждата да се поохлади, за да може да него. Но не бих желала някой да прочете моето
досие, така че нямах намерение да помагам на Рей да прочете техните.
- Но не можем да рискуваме точно тази вечер да надникнем в тях - заяви тя. - След
случилото се с Лиз всички ще са нащрек. Не искам да ме изритат от тук, задето развращавам
новодошлото момиче.
- Може пък да изхвърлят мен, задето развалям теб.
Разбрала, че се шегувам, тя се засмя.
- Ами, да, ти си истинско бедствие, момиченце. Повярвай ми.
Тя ме побутна да изляза от стаята и затвори вратата след нас.
Не си падам по романтични комедии. Може да звуча като момче, което твърди, че не
обича автомобилни състезания, но Рей кимна няколко пъти с глава и аз разбрах, че и на нея няма
да се хареса.
Останах будна, само защото се бях заела да деконструи рам сценария, който беше толкова
предсказуем, че се обзалагам: авторът е бил студент на гуруто на сценаристите Робърт
Маккий.
Ала докато гледах тъпия филм и дъвчех пуканки, най-после успях да се отпусна. За това бе
помогнал и разговорът ми с Рей. Тя не мислеше, че съм луда. Дори смяташе, че нямам
шизофрения.
За първи път след кризата ми нещата не ми се струваха чак толкова зле. Може би животът
за мен не свършваше в тази класна стая. Може би го приемах твърде навътре и незаслужено
се чувствах в центъра на драматургичното повествование.
Дали децата в училище знаеха какво ми се бе случило? Няколко ученици ме бяха видели
да бягам по коридора. Мнозина бяха свидетели на това как ме изнесоха припаднала на
носилката. Голяма работа! Бих могла да се върна само след няколко седмици и тогава ще
разбера, че дори не са забелязали отсъствието ми.