на приятелка. Тя ме посъветва да говоря с вас.
- Използвай програмата, за да напишеш писмото и щракни върху „Изпрати". Така ще е
готово за изпращане, когато вкарам паролата.
Бяха пристигнали някои документи от училището ми, така че след закуска си взех душ и се
облякох, докато момчетата се хранеха, и двете с Рей се отправихме към класните стаи.
Тори бе останала в стаята си с одобрението на сестрите. Това ме изненада, но си
помислих, че са . разрешили, защото е разстроена за Лиз. Спомних си какво ми бе казала
Лиз - Тори е тук, защото е „на настроения". В драматичния кръжок преди две години имаше
едно момиче, за което бях чувала, че е „на настроения". Беше или много щастлива, или
страшно тъжна, средно положение при нея нямаше.
Тъй като Тори отсъстваше, единствената деветокласничка бях аз. Питър беше в осми клас;
Саймън, Рей и Дерек - в десети. Нямаше кой знае какво значение. Бяхме като в училищата, в
които всички ученици учат в една класна стая. В стаята имаше осем чина и всички
работехме по отделни задачи, а госпожица Уенг обикаляше между чиновете, помагаше ни и
тихичко ни съветваше как да постъпим.
Вероятно фактът, че госпожица Уенг носеше известна вина за напускането на Лиз, бе
повлиял на мнението ми за нея, но ми се струваше, че тя бе от онези учители, които си
вършат работата мъчително и често поглеждат към часовника в очакване на края на
работния ден. или на по-добра работа.
Тази сутрин не беше много ползотворна за мен. Не можех да се съсредоточа, не спирах да
си мисля за Лиз - какво бе направила и какво ли е станало с нея.
Сестрите ни най-малко не се учудиха на разрухата в стаята ни. Ами да, това бе работа на
Лиз. Ето какви ги върши. Пощурява и започва да хвърля моливи и най-различни предмети.
Но не тя бе хвърляла онези неща в стаята. Бях видяла как фотографиите от стената се
разлетяха, а тя бе доста далеч от тях.
Наистина ли я бях видяла?
Ако съм шизофреничка, как можех да съм сигурна какво всъщност съм видяла и чула? А
ако параноята бе още един симптом, как бих могла да се доверя на вътрешното си чувство,
което ми подсказваше, че нещо лошо се е случило с Лиз?
През първата половина на сутринта Рей имаше среща с д-р Джил. Когато се върна, аз с
нетърпение зачаках междучасието, за да си поговорим. Не за Лиз и за моите страхове.
Просто да разговарям с нея. За учебните предмети, за снощния филм, за времето. за
всичко, което би разсеяло мислите ми от Лиз.
Но тя имаше проблем със своя доклад и госпожица Уенг я остави да работи и по време на
почивката. Обещах да взема закуската . и се отправих към кухнята, осъдена да остана още
час-два сама с мислите си за Лиз.
- Здравей! - Саймън изскочи от някъде и тръгна редом с мен по коридора. -Добре ли си?
Тази сутрин си много мълчалива.
Помъчих се да се усмихна.
- Винаги съм мълчалива.
- Да, но след снощната случка си имаш извинение. Сигурно не си спала много, а?
Свих рамене.
Саймън протегна ръка към кухненската врата. Но над главата ми се появи друга ръка и
хвана дръжката на вратата. Този път не подскочих, само погледнах назад и измърморих едно
„добро утро" на Дерек. Той не ми отговори.
Саймън влезе в килера. Дерек остана в кухнята и се загледа в мен. Отново ме изучаваше с
онзи призрачен израз в очите.
- Какво? - не исках да му се зъбя, ала въпросът се изстреля от устата ми като куршум.
Дерек протегна ръка към мен. Аз отстъпих назад, и осъзнах, че се е пресегнал към
фруктиерата, а аз му бях препречила достъпа до нея. Отдръпнах се с пламнали страни, като
измърморих някакво извинение. Но той не ми обърна внимание.
- И какво стана снощи? - попита и грабна две ябълки с голямата си ръка.
- Ст-ст.
- По-бавно.
Лицето ми пламна още повече - този път от гняв. Мразя, когато възрастните ме съветват
да говоря по-бавно. Още повече, когато го правят деца. Приемах го като грубиянство,
граничещо със снизхождение.
Саймън излезе от килера с кутия вафли в ръка.
- Трябваше да си вземеш ябълка - каза Дерек. - Това не.
- Добре съм, брат ми.
Подхвърли една вафла към Дерек и ми поднесе кутията да си взема. Взех
две, благодарих му и тръгнах да излизам.
- Ако споделиш с някого, може да ти олекне - викна след мен Саймън. Обърнах се. Саймън
разопаковаше вафлата си и се стараеше да не ме гледа в очите. На
Дерек не му пукаше. Облегнал се на шублера, той шумно дъвчеше ябълката си и очаквателно се