За някой, който вярва в духове, може би е различно. Но аз не вярвах.
Религиозното ми образование бе ограничено до нередовни посещения в църквата и четене
на библията с приятелки, както и до един-единствен кратък урок в някакво частно
християнско училище, когато баща ми нямаше как да ме заведе в общинското. Ала аз вярвах
в Бог, както вярвах и в слънчевите системи, които никога не бях виждала -по онзи начин на
безусловно приемане на нещата, без дори да се замисляш много-много върху тяхното
естество.
Ако съществуваха духове, нима това означаваше, че няма рай? Нима всички сме обречени
да се скитаме завинаги по земята като сенки с надеждата да намерим някой,
който може да ни вижда, да ни чува и.?
И какво? Какво искаха духовете от мен?
Спомних си гласа в мазето. Знаех какво искаше той - да отворя вратата. Значи духът се бе
скитал години наред, най-накрая бе намерил някой, който може да го чуе и сърцераздирателно го
моли: „Хей, би ли ми отворил онази врата?"
Ами случилото се с Лиз? Трябва да съм го сънувала. И останалото. вероятно витае само в главата
ми.
Но едно бе сигурно. Трябваше да науча повече и ако хапчетата не ми позволяват да
виждам и чувам духовете ясно, трябваше да спра да ги пия.
- Това няма да се случи с теб.
Обърнах се от прозореца на всекидневната стая и видях Рей да влиза.
- Станалото с Лиз, това, че я преместиха, няма да се случи и с теб. - Тя седна на
канапето. - Това е притеснението ти, нали? Не си казала и десет думи днес.
- Извинявай. Просто съм.
- Изплашена си.
Кимнах с глава. Беше права, макар че грешеше за причината. Седнах на люлеещия се стол.
- Както ти казах снощи, Клоуи, има начин да се измъкнем от тук. - Тя понижи глас. -
Какво ще кажеш? За етикетите, които ти лепват? Просто кимай и се усмихвай. Ще
отвръщаш: „Да, д-р Джил. Както кажете, д-р Джил. Само искам да се оправя, д-р Джил".
Прави го и много скоро ще последваш Питър през парадния вход навън. И двете ще го
последваме. После ще ти изпратя сметката за съвета ми.
Помъчих се да . се усмихна. Доколкото бях видяла досега, Рей можеше да служи за
пример на всички пациенти. Защо тогава бе още тук?
- Колко продължава средно престоят в този дом? - попитах.
Тя се облегна на канапето.
- Предполагам, два месеца.
- Два м-месеца ли?
- Питър остана тук почти толкова. Тори е тук малко по-отдавна. Дерек и Саймън са в дома
от около три месеца.
- Три месеца?
- Така мисля. Но може и да греша. Преди ти да дойдеш, само двете с Лиз бяхме нови.
Всяка от нас беше тук от три седмици, макар че аз бях дошла няколко дни преди нея.
- Аз-аз. казаха ми, че ще остана само две седмици.
Тя сви рамене.
- Значи ти си по-различна. Щастливка.
- Да не са искали да кажат, че две седмици е минималният престой?
Тя протегна крак и ме побутна по коляното.
- Не увесвай нос. Нима компанията ти е лоша?
Успях да се усмихна.
- Част от нея - не.
- Не се шегуваш, нали? Питър и Лиз ги няма, така че останаха само франкенщайновци и
примадони. И като споменах, кралица Виктория е станала и всеки момент ще
се появи.
така да се каже.
- Хм?
Тя понижи още малко гласа си.
- Натъпкана е с успокоителни и съвсем е изключила.
Сигурно съм изглеждала притеснена, защото тя побърза да обясни:
- О, обикновено не го правят. Не постъпват така с никой друг, освен с Тори, а и тя го
желае. Наричаме я „принцесата на хапчетата". Ако не . ги дадат навреме, отива да си ги
иска. Един път, беше в почивните дни, таблетките свършиха и трябваше да се обадят на д-р
Джил да изпише още. - поклати глава тя. - Тогава Тори се втурна в стаята ни, заключи
вратата и отказа да излезе, преди да . донесат лекарствата. После го издрънкала на майка си
и се вдигна голяма шумотевица. Майка . се свързала с управителния съвет на дома. Във
всеки случай, днес е натъпкана с успокоителни до козирката, така че няма да ни създава
главоболия.
Когато госпожа Талбът ни събра за вечеря, осъзнах, че не съм казала на Рей, че се
възползвах от съвета . и потърсих материали за мъртвия пазач.
Тори слезе за вечеря - поне телом. По време на вечерята тя репетираше роля за най-новия
филм за зомбита - безизразно и механично поднасяше вилицата към устата си, понякога
дори си набождаше и от храната. Разкъсвах се между съжалението си към нея и
задоволството си от факта, че не ме забелязва.
Не бях единствената. С всяка изминала минута Рей се напрягаше все повече и повече,