сякаш очакваше „старата Тори" да скочи и да я заяде заради начина, по който се храни.
Саймън се мъчеше да разговаря весело с мен и предпазливо отправяше въпроси към Тори,
сякаш се опасяваше, че тя се прави на опосум и търси съчувствие.
След безкрайната вечеря всички с благодарност се изнизахме навън и се заехме всеки със
задачите си - двете с Рей разчистихме масата, момчетата изхвърлиха боклука. После Рей се
задълбочи в проекта си, а госпожица Уенг бе предупредила сестрите, че желае Рей да се
справи сама, без чужда помощ.
Така че, след като уверих госпожица Ван Доп, че веднага се връщам, аз се запътих към
стаята си, за да си взема айпода. Отворих вратата и зърнах на пода сгъната на четири бележка.
Клоуи, Трябва да поговорим. Среща в пералното помещение в 19:15. Саймън
Отново сгънах бележката. Дали Дерек не бе казал всичко на Саймън, когато не се
разтревожих от думата „некромант"? Дали не се надяваше да дам по-задоволителен отговор на
брат му?
Или пък Саймън искаше да подновим разговора, който започнахме в кухнята, когато ме
питаха за Лиз? Може би и те се притесняваха за нея.
Слязох долу малко след седем и оползотворих свободното си време да преследвам
призраци - дебнех в пералното помещение, ослушвах се и се оглеждах. За първи път имах
желание да видя или да чуя някой дух, но уви, не стана.
Бих ли могла да се свържа с него? Или е едностранно действие и трябва да чакам, докато
отсрещната страна пожелае да ми се обади? Исках да разбера и да го повикам, ала Дерек
вече ме бе хванал да си говоря сама на себе си. Не ми се щеше да рискувам и със Саймън.
И така, аз обикалях наоколо, докато погледът ми автоматично се плъзна зад камерата.
- тук. - прошепна някакъв глас толкова тихо, сякаш долавях шума на вятъра през
високите треви - говори с…
Зад рамото ми се извиси една сянка. Приготвих се да зърна нещо ужасно и погледнах
нагоре. лицето на Дерек.
- Винаги ли се стряскаш така? - попита той.
- От-тк-къде се появи?
- От горе .
- Чакам някого. - млъкнах и наблюдавах изражението му. - Ти си бил, нали? Двамата
със Саймън сте ми изпратили.
- Саймън не ти е изпращал нищо. Знаех, че няма да дойдеш, ако аз те повикам. Но
Саймън? - Той погледна часовника си. - За Саймън си подранила. И така, прегледа ли
всичко?
Значи такава била работата.
- Говориш за онази дума ли? Нек. - свих устни, за да я изрека. -„Некромант"? Така ли
се произнася?
Той махна с ръка. Произношението не беше важно. Облегна се на стената и се опита да
изрече едно нехайно, незаинтересувано „може би". Но извиващите се пръсти издаваха
нетърпението му да чуе моя отговор. Да види реакцията ми.
- Провери ли? - попита отново той.
- Проверих. Е, наистина не знам какво да кажа.
Той потърка длани в джинсите си, сякаш ги бършеше.
- Добре. Значи потърси и.
- Не беше онова, което очаквах.
Той отново изтри длани в джинсите си, после скръсти ръце. След малко ги отпусна.
Оглеждах се и го карах да подскача и да се тресе от нетърпение.
- И така. - подкани ме той.
- Е, признавам, че. - поех си дълбоко въздух. - Всъщност не си падам по компютърните
игри.
Той присви очи и те се превърнаха в тесни цепки, а лицето му се изкриви.
- Компютърни игри ли?
- Видеоигри. Роулплей геймс. Играла съм, но не и такива, за които говориш.
Той ме погледна уморено, сякаш подозираше, че мястото ми наистина е в дом за
побъркани деца.
- Но ако вие, момчета, си падате по тях - дарих го с лъчезарна усмивка, -тогава със
сигурност ще им хвърля един поглед.
- На тях ли?
- На игрите. Съгласен ли си? Но не мисля, че некромантите са за мен, макар високо да
оценявам предложението ти.
- Предложението. - бавно изрече той.
- Да поиграя на тази игра. Затова ме накара да прочета за нея, нали?
Като разбра, отвори уста и ококори очи.
- Не, нямах предвид.
- Предполагам, че е страхотно да играеш ролята на човек, който може да вдигне мъртвите,
но просто, нали се сещаш, не е за мен. Твърде мрачна игра. Твърде е емо* (Емо стилът произлиза от музиката и е микс от пънк, готика и инди рок. В обществото за емо феновете се говори най-често като за хора, склонни към самоубийство и депресии. ), нали разбираш? По-скоро бих играла ролята на вълшебник.
- Но аз не.
- Така че не мога да съм некромант. Благодаря. Наистина оценявам жеста ти, с който
искаше да ме приобщиш. Толкова мило от твоя страна.
Насочих захаросаната си усмивка към него и той най-после разбра, че го будалкам.