Лицето му помръкна.
- Не те канех да играеш, Клоуи.
- Така ли? - опулих очи аз. - Тогава защо ме изпрати при онези сайтове за некромантите?
Показа ми картинка на някакви луди, които вдигат армия от разлагащи се зомбита? Така ли
привличаш вниманието към себе си, Дерек? Като плашиш новодошлите? Е, позабавлява се и
ако още веднъж ме притиснеш или ме примамиш в мазето.
- Да те примамя ли? Опитвам се да разговарям с теб.
- Не - вдигнах поглед към него. - Опитваше се да ме изплашиш. Ако го направиш пак, ще
те обадя на сестрите.
Когато написах сценария в главата си, изреченията ми се сториха силни и предизвикателни –
новата се опъва на хулигана. Ала щом ги изрекох на глас, прозвучаха като
реплики на разглезено момиченце, което заплашва да се разприказва.
Очите на Дерек приеха суров израз и се превърнаха в зелени стъкълца, а лицето му се
изкриви в нечовешка гримаса, изпълнена с ярост, пред която отстъпих назад и се втурнах към
стълбите.
Той протегна ръце да ме хване и пръстите му изщракаха някъде до рамото ми. Дръпна ме
толкова силно, че аз изпищях, ставата ми се изкриви и аз изгубих равновесие. Той ме пусна и аз
се сгромолясах на пода.
За миг застинах на мястото си, свих се на кълбо, хванах се за рамото и запримигвах с очи -
не можех да повярвам на станалото. После сянката му падна върху мен и аз се изправих на крака.
Протегна ръка към мен.
- Клоуи, аз.
Бързо се отдръпнах. Той каза нещо, което не чух. Изобщо не го погледнах. Хукнах
презглава към стълбите.
Спрях се едва горе в стаята. Седнах на леглото с кръстосани крака и дълбоко си поех
въздух. Рамото ме пареше. Навих ръкава си нагоре и видях следите от пръстите му - червени
петна.
Вторачих се в тях. Никой досега не ме беше наранявал. Родителите ми не ми бяха
посягали. Не ме бяха плясвали с ръка, нито ме бяха заплашвали. Не бях от момичетата, които
налитаха на бой с юмруци, или се биеха с другите момичета. Да, бяха ме блъскали, бяха ме
ръгали с лакти. но да ме хванат и да ме тръшнат на пода?
Дръпнах ръкава си надолу. Изненадах ли се? Дерек ме бе накарал да се чувствам
неспокойна още при първата ни среща в кухненския килер. Когато разбрах, че тъкмо той е
изпратил бележката, трябваше да се върна горе. Ако се беше опитал да ме спре, трябваше да
викам. Но аз - не. Реших, че трябва да запазя хладнокръвие. Да проявя разум. Да му се присмея.
Нямах никакви доказателства срещу него, освен белезите на ръката ми, които вече
избледняваха. Дори да си останеха все тъй червени, ако ги покажех на сестрите, Дерек
можеше да заяви, че съм го примамила в мазето и съм го ударила, а той ме е хванал за
ръката, за да ме накара да престана. Та нали имах диагноза шизофрения? Халюцинациите и
параноята вървяха ръка за ръка с нея.
Трябваше сама да се справя.
Би трябвало да се оправя сама.
Досега бях живяла, както се казва, в саксия. Винаги съм знаела, че ми липсва опит в
живота. Нали ще пиша сценарии? Трябваше да започна да се уча още отсега. Щях да се справя.
Но за да се справя, трябваше да си изясня срещу какво точно се боря.
***
Повиках Рей настрана.
- Все още ли искаш да надникнеш в досиетата на Дерек и Саймън? - попитах. Тя кимна с глава.
- В такъв случай ще ти помогна. Тази вечер.
Открихме госпожа Талбът да сервира вечерната закуска. Пръчки от моркови и рядък сос.
Ох! Колкото и оплаквания да имах към Анет, в едно поне бях сигурна -винаги можех да
разчитам на хрупкавите . курабийки.
- Гладни ли сте, момичета? Не се учудвам. Никой не се нахрани добре на вечеря.
Тя ни поднесе чинията. Всяка от нас си взе по едно морковче и го натопи в соса.
- Двете с Клоуи се притеснихме, госпожо Талбът - обясни Рей. - За Тори.
Тя постави чинията на масата и кимна с наведен поглед.
- Знам, милички. Тори много тежко преживява напускането на Лиз. Бяха близки. Сигурна
съм, че като поговорят, ще се почувства по-добре, но засега ще е малко потисната, докато.
дозираме лекарствата .. А вие, момичета, трябва да сте изключително мили с нея .
- Разбира се - отвърна Рей и облиза изцапания си със сос пръст. - Чудехме се дали няма
да . е по-лесно, ако остане сама в стая. Бих могла да се преместя при Клоуи.
Госпожа Талбът подаде салфетка.
- Не бих искала да я изолираме напълно, но да, вероятно засега ще се чувства по-добре,
ако е сама.
- Само засега ли?
Сестрата се усмихна.