изскочи от тротоара между нашата кола и предния автомобил.
- Милош! - изпищях аз. - Внимавай.
Последната дума се изтръгна от самите ми дробовете, когато ударих с ръка колана,
преметнат през рамото ми. Шофьорът зад нас и другият зад него натиснаха клаксоните си
като верижен протест.
- Какво? - попита Милош. - Клоуи, какво става?
Погледнах над капака на двигателя и видях. нищо не видях. Само пустата алея отпред и
превозните средства, които завиваха вляво, а шофьорите им сочеха Милош с пръст, докато ни отминаваха.
- А-а-а... - стиснах юмруци, сякаш така щях да пропусна думата от устата си. „Ако речта
ти блокира, кажи нещо друго", съветваше ме моят терапевт дефектолог. -Стори ми се, че видях едно мом-мом...
„Говори бавно. Първо обмисли думите си."
- Извинявай. Стори ми се, че някой изскочи пред автомобила.
Милош отпусна спирачките.
- Понякога и на мен ми се случва, особено когато се обърна. Струва ми се, че виждам
човек, но там няма никого.
Кимнах с глава. Стомахът отново ме сви.
2
През времето, ограничено между съня, който не можех да си спомня, и момчето, което не
бих могла да видя, аз ходех като призрак. Докато не престанех да мисля поне за едното от
тях, нямаше да мога да се съсредоточа върху теста по испански. Ето защо се обадих на леля
Лорън. Свързах се с гласовата . поща и . съобщих, че по обяд отново ще . позвъня.
Наближавах шкафчето на приятелката ми Кери, когато леля ми се обади.
- Живяла ли съм някога в къща с мазе? - попитах я аз.
- Добро утро и на теб.
- Извинявай. Сънувах сън, който ме тормози - и . разказах онова, което си спомнях от него.
- Аха, трябва да е била старата къща в Алънтаун. Ти беше съвсем мъничка. Нищо чудно, че
не помниш.
- Благодаря. Това.
- Тормози те, сигурна съм. Трябва да е бил ужасен кошмар.
- За някакво чудовище, което живее в мазето. Съвсем обикновен сюжет. Чак се срамувам
от себе си.
- Чудовище ли? Какво.?
Усилвателната система откъм нейния край на линията я прекъсна и някакъв метален глас
изрече:
- Доктор Фелоус, моля да се обадите на Б.
- Напомнят ти - забелязах.
- Мога да почакам. Наред ли е всичко, Клоуи? Не ми звучиш добре.
- Не, просто. въображението ми днес е доста развинтено. Сутринта стреснах Милош,
защото ми се стори, че някакво момче притича пред автомобила.
- Какво?
- Всъщност нямаше никакво момче. Беше само във въображението ми. - Зърнах Кери до
шкафчето и махнах с ръка.
- Ще те взема след училище. Ще пием чай в „Краун". Там ще поговорим.
- Звънецът всеки миг ще звънне, така че.
Тя прекъсна разговора, преди да успея да . отговоря. Поклатих глава и хукнах да догоня
Кери.
Училище като училище. Няма какво толкова да се каже за него. Хората си мислят, че
училищата по изкуства са по-различни, фантазират си как отвсякъде се сипе творческа
енергия, представят си класове, пълни с щастливи хлапета, в които и най-големите диваци
изпитват радост дотолкова, доколкото позволява изкривената им душевност. Според тях в
училищата по изкуства има по-малко хулигански прояви. Та нали повечето от хлапетата
стават жертва на хулигани от други училища?
Истината е, че в гимназията „А. Р. Гърни" подобни неща наистина се срещат, но когато
събереш много деца на едно място, поставят се разграничения въпреки факта, че те може и
да изглеждат еднакво. Оформят се групички. И вместо да се разделят на
принципа „спортисти, зубрачи и безлични", тук те се делят на художници, музиканти и артисти.
В качеството си на ученичка по актьорско майсторство аз бях част от
групата на артистите, в която талантът нямаше такова значение, каквото имаха
външният вид, самочувствието и умението да се изразяваш добре. Момчетата не се заглеждаха по мен, а що се отнася до последните две качества, бях кръгла нула. На скалата за
популярност се нареждах в златната среда. Бях от онези момичета, които никой не си правеше
труда да запомни.
Ала винаги съм мечтала да уча в училище по изкуства и това се оказа страхотно, както и
предполагах. И което бе още по-хубаво, баща ми беше обещал да остана в това училище,
докато завърша, независимо колко пъти ще сменяме жилището си. Което означаваше, че за
първи път в живота ми нямаше да съм „новата ученичка" в класа. В „А. Р. Гърни" започнах
като първокурсничка, както и останалите. Просто едно нормално хлапе. Най-после .