и аз си спомних, че от вълнение, задето щях да участвам в късометражния филм, бях
забравила да обядвам.
Бях оставила кутията си с храната зад кулисите. Погледнах си часовника. До началото на
часа имаше още десет минути. Щях да успея.
Сбирката на киноклуба беше свършила. Последният бе загасил осветлението и аз нямах
представа как да го включа, тъй като не можех да видя никакъв ключ. Ключове, които светят
в тъмнината. Ето с какво щях да се заема, за да финансирам първия си филм. Разбира се, ще
имам нужда от хора, които наистина да направят моите филми. Като повечето режисьори и
аз си падах повече по идеите.
Проправях си път между редовете и на два пъти си ударих коляното някъде. Най-после
очите ми свикнаха с мъждивите резервни светлини и аз зърнах стълбите, водещи зад
кулисите. После стана още по-трудно.
Пространството зад сцената бе разделено със завеси на по-малки части, които служеха за
складове и за гримьорни. Имаше лампи, но някой все ги загасваше. Опипах близката стена и
като не открих електрическия ключ, се отказах. Бледата светлина на резервните лампички
ми позволяваше да различавам силуетите на предметите. Напълно достатъчно.
Но беше доста тъмно. Страхувам се от тъмнината. Имах лоши спомени като дете,
привиждаха ми се въображаеми приятели, които се криеха в тъмните ъгли и ме плашеха.
Знам, че ви звучи странно. Другите деца сънуват приятелчетата си, с които играят през деня, а аз
- караконджули.
Миризмата на грим ми подсказа, че се намирам в онази част, в която са гримьорните, ала
тя се смесваше с тази на нафталин и стари дрехи и не ми действаше успокояващо както преди.
Още три крачки и от устата ми се изтръгна писък, когато някаква материя се уви около
мен. Бях се блъснала в завесата. Страхотно. Колко ли високо бях изпищяла? Надявах се
стените да са наистина звуконепроницаеми.
Прокарах длан по надраскания полиестер, напипах цепнатината и разделих двете завеси.
Пред себе си зърнах масата. Върху нея имаше нещо жълто. Моята чанта?
Импровизираният тъмен салон пред мен сякаш бе отворил уста в широка прозявка.
Илюзия, създадена от перспективата - двете, отделени със завеси части сключваха ъгъл
навътре и салонът се стесняваше. Интересно виждане, особено за филм, в който искаш да
създадеш напрежение. Трябваше да го запомня.
Когато започнах да гледам на коридора като на филмов декор, започнах да се
поуспокоявам. Видях го като кадър, а трополенето на стъпките ми придаваше на сцената
движение и непосредственост, която вкарваше зрителя в действието и го превръщаше в
участник - глупавото момиче си проправя път към странния шум.
Нещо тупна на пода. Сепнах се, обувките ми изскърцаха и тъкмо този шум ме накара да
подскоча. Потърках настръхналата кожа по ръцете си и се помъчих да се засмея. Аха, казах
„странен шум", нали? Отбележете шумовите ефекти, моля.
Друг шум. Шумолене. Значи в коридора с призраците си имаме и плъхове, така ли? Чисто
клише. Време е да изключа препускащото си въображение и да се съсредоточа. Да режисирам сцената.
Главният герой забелязва нещо в дъното на коридора. Някаква сянка.
О, моля ви се. Да не говорим за евтини трилъри. Да направим нещо оригинално. тайнствено.
На второ място.
Какво е онова, което вижда тя? Детска кутия за закуски, яркожълта и нова, съвсем не
на място в тази стара прокълната къща.
Нека кинолентата се върти. Не оставяй ума ми да се скита.
В тишината се чува хлипане, после то спира и се превръща в подсмърчане.
Плач. Точно така. От моя филм. Главният герой вижда детска кутия за храна, после долавя
призрачни ридания. В дъното на коридора нещо се движи. Една тъмна сянка. Хвърлих се напред
за чантата си. Сграбчих я и изчезнах.
- Клоуи! Стой!
Тъкмо напъхах недокоснатия си обяд в шкафчето и си тръгвах, когато Нейт ме спря.
Обърнах се и го видях да се провира с рамото напред през група момичета. Звънецът
прозвуча и коридорът сякаш изригна в тичащи хлапета, които се блъскаха като сьомги,
отправили се по насрещното течение на река. Нейт трябваше да си проправя с лакти път до мен.
- Излетя от киноклуба, преди да те уловя. Исках да те попитам дали ще ходиш на танците.
- Утре ли? Ами, да.
Той се усмихна и на бузите му се появиха две трапчинки.
- Страхотно. Ще се видим там.
Погълна го ято хлапета. Аз останах да се взирам след него. Нима Нейт бе тръгнал след
мен, за да ме попита дали ще ходя на танците? Не бе същото като да ме покани да отидем