Мъжът изръмжа и ръмженето му проехтя по целия коридор. Откъм ъгъла се зададе един
ученик и за малко да се блъсне в мен. Измърморих нещо за извинение и погледнах през
рамото си назад. Пазачът беше изчезнал.
Издишах и затворих очи. Когато отново ги отворих, синята униформена риза бе на
сантиметри от лицето ми. Вдигнах поглед. и от устата ми се изтръгна писък.
Той приличаше на манекен, който е стоял близо до огън. Лицето му бе изгоряло. Беше се стопило. Едното му око се пулеше в мен. Другото се бе свлякло до скулата му, страната му бе
хлътнала навътре, устните му - увиснали, кожата му светеше безформена и.
Разкривените му устни се отлепиха една от друга.
- Може би сега вече ще ми обърнеш внимание.
Затичах се презглава по коридора. Тъкмо отминавах една класна стая,
когато вратата се отвори.
- Клоуи? - Мъжки глас.
Продължих да тичам.
- Отговори ми! - ужасяващият неестествен глас изръмжа по-близо. - Знаеш ли от колко
време ме държат тук?
Стрелнах се през вратата към стълбите и полетях нагоре.
Нагоре ли? Всички глупави героини се втурват нагоре!
Бързо завих на площадката и поех към следващия етаж. Пазачът с усилие се качваше след
мен, уловил се здраво за парапета с разтопените си меки пръсти, чиито кости бяха пробили плътта и стърчаха навън.
Стрелнах се през вратата и запрепусках по главния коридор.
- Чуй ме, глезло. Искам да ми отделиш само пет минути, не повече.
Втурнах се в най-близката празна стая и затръшнах вратата след себе си. Докато отстъпвах
заднешком към центъра ., пазачът прекрачи прага. Влезе направо, без да отваря вратата.
Отвратителното му разтопено лице бе изчезнало и сега той изглеждаше съвсем нормално.
- Така по-добре ли е? Ще престанеш ли да пищиш, за да поговориш с.
Втурнах се към прозореца и затърсих начин да го отворя, но видях, че той беше на огромна
височина от земята. Поне девет метра. над паважа.
- Клоуи?
Вратата се отвори широко. Влезе заместник-директорката госпожица Уо с учителя по
математика, господин Травис, и един учител по музика, чието име не можах да си спомня.
Като ме видя до прозореца, госпожица Уо протегна ръце и препречи пътя на мъжете.
- Клоуи? - повика ме тя с тих глас. - Миличка, трябва да се махнеш от този прозорец.
- Аз просто.
- Клоуи.
Смутих се и отново погледнах към прозореца.
Господин Травис се стрелна покрай госпожица Уо и се хвърли върху мен. Двамата
паднахме на пода и въздухът излезе от дробовете ми. Докато се мъчеше да се изправи, без да
иска господин Травис ме ръгна с коляно право в корема. Паднах възнак, свих се надве и
захърках.
Като отворих очи, видях, че пазачът се е надвесил над мен. Изписках и се помъчих да
стана, ала господин Травис и учителят по музика ме притискаха към пода, докато госпожица
Уо бръщолевеше нещо по мобилния телефон.
Пазачът се надвеси през господин Травис.
- Сега ще говориш ли с мен, момиче? Не мога да се измъкна.
Заритах, като се целех в пазача и се мъчех да се откопча от учителите. Но те ме стиснаха
още по-здраво. Едва дочух как госпожица Уо каза, че помощта пристига. Пазачът мушна
лицето си в моето и то отново се превърна в онази разтопена ужасна маска, аз се взирах
съвсем отблизо в изпъкналото му око, почти изхвръкнало от очната кухина.
Прехапах език, за да не изпищя. Устата ми се напълни с кръв. Колкото повече се мъчех да
се освободя, толкова по-здраво ме държаха учителите - извиха ми ръцете и остра болка
прониза цялото ми тяло.
- Не го ли виждате? - виках аз. - Ето го! Моля ви. Моля ви, моля ви, умолявам ви! Махнете
го от мен. Махнете го!
Те не ме слушаха. Продължих да ритам, да се карам, ала те ме държаха здраво, докато
изгорелият ми се присмиваше.
Двама униформени мъже влязоха през вратата. Единият се втурна да помага на учителите,
а другият мина встрани, така че не го виждах. Нечии пръсти се впиха в
ръката ми. Усетих бодване. Мраз скова вените ми.
Стаята се разлюля. Пазачът започна да изчезва, а образът му ту светваше, ту изгасваше.
- Не! - крещеше той. - Трябва да говоря с нея. Не разбирате ли? Тя ме чува. Искам само
да.
Когато парамедиците ме сложиха на носилката, гласът му съвсем изчезна. Вдигнаха я и тя
ме залюля. Люлееше се. като слон. Веднъж се бях качила на слон с мама в зоологическата
градина - мислите ми се отплеснаха натам. Мамините ръце около мен, смехът.
Яростният рев на пазача прекъсна спомените ми.