— Не ти искам левче… — проточва онзи.
Мога да го съжаля, нищо по-лесно. Но просто нямам пари. Последните си стотинки съм дал за кутийката портокалов сок, сега захвърлена празна до пейката.
— Просто нямам — промърморвам едва-едва.
— А огънче?
— В сака, в джоба — като по чудо, става ми малко по-добре. Въртележката на градинката спира. Направо ми се счува глас на панаирджия, който приканва публиката за следващия тур, но засега имам минута-две покой… Понадигам се.
Онзи се навежда, рови в джоба, намира запалка. И цигари. Взима си без да пита. Ръцете му неудържимо треперят, докато запалва. Присяда до мен.
— Кво ти е? — пита.
Махвам слабо с ръка и успявам да спусна крака на земята. Поне за малко пристъпът е отминал. Благодарен съм на боговете за този миг отдих. И аз си взимам цигара.
— Как тъй нямаш пари? — пита и се озърта.
— Свърших ги — свивам полека рамене. — Наистина нямам.
Той бърка в джоба си със свободната си ръка.
— Лъжеш! — казва. И ми забива нож в гърба.
Никой не ни забелязва, докато той ме обляга на рамото си и после ми полага пак да легна. Кръвта ми изтича и се събира на черна в здрача локва под пейката. Но поне вече не ми се гади и градинката не се върти.
Той преравя сака, открива портфейла, трепери целият… Но наистина няма пари!
— Гадняр! — изсъсква и става. Затичва се, провира се през храстите, излиза на булеварда, камионът го помита. Свирят спирачки.
Тогава: Следобедът свършва и преминава във вечер. Седя на пейката — полупрозрачен — и с любопитство проследявам тълпата зяпачи, която се събира. Полупрозрачен, той замаян се надига и безцелно се запътва нанякъде. Близо до тротоара се търкаля едната му кубинка, все още със стъпалото в нея. Точно върху бялата пунктирана линия се е търкулнала кутията му с цигари. Дори не е смачкана. Идва полиция, шофьорът шумно се тюхка как не го е забелязал. Някой открива, че ръцете на жертвата са нашарени с дупки. Друг забелязва мен на пейката. Ченгетата описват случая… очевидно е, трупът ми е още топъл. Две линейки ни отнасят — мен и него — към моргата. Когато всичко свършва, ставам да се поразходя.
Сега: Едни и същи реплики са се повторили. Той е паднал на булеварда и се е извивал в ужасна агония. Надига се замаян, безцелно се потътря нанякъде. Изгаря в наркотичен глад. Обикаля, плаче, крещи безпомощно. След малко ставам и аз да се поразтъпча. Не съм дочакал своя влак, но пък и сега нямам нужда от нищо. Едва утре в пет ще трябва да се върна на пейката. Ще го срещам, докато обикалям града — и ще му се смея в лицето. Аз съм свободен и добре, и само всеки призрачен следобед съм обречен да изживявам грипа си отново — за по няколко часа все пак. А неговата абстиненция е вечна.