Процеждайки неохотно думите, Мизин й разказа, че преди около две години следователят Михаил Ермилов е работил по делото за нападение на офиса на една фирма и за побой на охранителя й. Делото било много лесно, защото още от самото начало било ясно кой е направил това, тъй като в онзи момент там се извършвала делба на търговски сфери. Но в процеса на разследването Ермилов се хванал за нещо и започнал да разследва не хората, които нападнали офиса и пребили охранителя, а потърпевшата страна. Изровил нещо много сериозно по техен адрес, а сетне в кабинета му дошъл шефът на тази фирма и му предложил да се разделят като приятели. Ермилов се съгласил. Уж не взел пари, но си стиснали ръцете с уговорката, че отсега нататък фирмата му е длъжник.
— Как се казва фирмата? — попита Настя за всеки случай, въпреки че и без това вече знаеше отговора.
— „Мелодия плюс“.
ГЛАВА 14
— Не може да е така, както го казваш — завъртя глава Коротков. — Храмов трябва да е знаел още нещо, за да се сети за Ермилов. Ние не се досетихме, макар че Коля Селуянов извървя същия път, по който е минал и Храмов, и обиколи всички възможни и невъзможни свидетелки. Значи е имало още някаква хитрина, за която ние все още не знаем.
— Не е имало никаква хитрина, Юра — каза уморено Настя. — Храмов е знаел точно това, което научихме и ние. Просто е гледал с по-необременени очи.
Тя се чувстваше абсолютно съсипана. Онова, което й разказа капитан Мизин от управлението за вътрешна сигурност, я удари като с мокър парцал по главата и чак сърцето я заболя. Разбира се, престъпниците в редиците на милицията изобщо не бяха новост, но кой знае защо, всеки път Настя изпитваше болка и дори не можеше да диша. Точно отчаяното нежелание да допуснат мисълта, че търсеният престъпник обикаля по същите коридори и си купува кифла от същия бюфет, от който купуваха и те, им бе попречило веднага да видят и да разберат онова, което беше видял и разбрал адвокатът Храмов. Те търсеха престъпника навсякъде другаде, само не и сред своите колеги, и не виждаха очевидното, не забелязваха онова, което един страничен поглед нямаше как да не забележи. Своят човек си беше свой човек, той беше недосегаем, той беше като жената на Цезар — извън подозрение. За Анатолий Храмов, който преди две години бе напуснал милицията и се бе захванал с цивилна професия, следователят Ермилов вече не беше свой човек, той бе точно такъв, какъвто е всеки друг гражданин на страната, и без проблеми можеше да бъде заподозрян в какво ли не, ако имаше дори и най-малки основания за това.
— Как мислиш, дали Ермилов е знаел, че адвокатът се е отказал от делото? — попита Коротков.
Настя кимна:
— Знаел е. Олга Василевна му е казала, помолила го е да й помогне да намери друг адвокат. Ермилов не е глупак. На Олга можеш да й хвърлиш прах в очите за някакви спешни семейни обстоятелства, но следователят веднага е разбрал, че тук нещо не е наред, защото адвокатите не се отказват от делата си без сериозна причина. Мисля, че той е отишъл при Храмов, за да разбере какво се е случило, и веднага се е досетил, че адвокатът знае всичко. Спомняш ли си колко цигари е изпушил и колко вода е изпил Храмов? Само идиот не би разбрал, че е бил страшно нервен и че много се е боял от посетителя си. И Ермилов го е разбрал, защото неговото мислене е точно такова, каквото е и нашето. Ние установихме това по следите, а той го е видял със собствените си очи. Досетил се е, че щом Храмов се е отказал от делото и се страхува толкова панически от съпруга на клиентката си, значи Анатолий Леонидович е научил истината за него. И затова се е отказал от делото. Защото той не е самоубиец, та да се забърква с тип като Ермилов. Все пак Храмов не е самотен боец и поборник за идеалите на правосъдието. Той е най-обикновен адвокат, който на всичко отгоре има бременна жена, което означава, че трябва и дори е длъжен да се погрижи да опази собствения си живот. Ако се опита да разобличи Ермилов, може много бързо и безславно да се спомине и на кого ще му стане по-добре от това? На бременната му жена ли? Или на детето, което ще роди младата вдовица?
— Звучи убедително, но е умозрително — каза със съмнение Коротков. — В момента говориш като Ниро Улф1. Помисли малко, анализира косвените улики и очерта примерната картина на престъплението. А къде са фактите? Къде са доказателствата?
— Няма ги. Нямам доказателства. Но пък и ти не си следовател. Защо са ти доказателства? На теб ти трябва истината. Нека Гмиря да си блъска главата. Той няма право да води дело срещу Ермилов и може да го даде на прокуратурата едва когато се появят доказателства за вината на Ермилов или поне някакви сериозни основания да го заподозре. Трябва да намерим поне едно сериозно доказателство, което да представим на Гмиря, и можем да смятаме, че сме си свършили работата. Защото иначе знаеш къде ще ме прати Борис Виталевич заедно с моите умозрителни заключения. Той също е обременен като нас и също няма да повярва, че убиецът е един от нас.
1
Частен детектив, главен герой в криминалните романи на американския писател Рекс Стаут (1896-1975 г.). — Б. пр.