— Какъв е този наш живот, Ася! Беше страна на съветите, стана страна на обещанията. Не стига, че правителството непрекъснато обещава нещо и не го изпълнява, ами и синоптиците последваха тази мода. Всяка сутрин си казвам, че ако жегата продължи още един ден, направо ще умра. И всяка вечер заспивам с надеждата, че на сутринта ще се събудя, а навън ще бъде облачно и хладно. Не, дори студено. Но се събуждам, подавам се през прозореца и разбирам, че надеждата ми е била напразна, времето е горещо, а синоптиците, които вече две седмици ми обещават дъждовни бури, са мошеници. Да бяха казали честно: хора, не се надявайте напразно и бягайте от града в друга климатична зона, тъй като в близко време температурите няма да спаднат, живачният стълб на термометъра няма да се понижи и няма да изпитате никакво облекчение. Неприятно е, разбира се, но така поне е честно и човек може да не се залъгва с илюзии, а да планира живота си така, че да се мъчи по-малко. А какво правят те? Дрънкат врели-некипели. Трябва да ги пратим всички по дяволите, това е положението.
Настя дръпна скришом блузката на гърдите си и духна към влажното си от пот тяло. За момент й олекна. Тя напълно споделяше свадливото настроение на началника си, ала разбираше, че няма смисъл да говори за това и да хаби сили, като се ядосва. Това нямаше да понижи температурите и синоптиците нямаше да престанат да грешат. Винаги се развеселяваше от мисълта колко излишни думи произнасят хората в ежедневието си. Думи, които не могат да променят или да повлияят на нещо. Но хората полагаха усилия, говореха, влагаха в речта си страшно много емоции и нерви и наивно смятаха, че това ще им помогне.
— Юра, стига си хленчил, хайде да се захващаме за работа — предложи тя миролюбиво. — Свърза ли се с момчетата, които се борят с пиратството?
— Свързах се.
— И какво казват за „Мелодия плюс“?
— Какво ли не. Първо, момчетата от сергиите, от които са иззели фалшивите касети, не издават фирмата си и дрънкат предварително заучени глупости за някакъв доставчик, който се появява от време на време и им доставя стоката за реализация. Показвал им документ за стоката и те нямали никаква представа, че касетите не са лицензирани. Това е очевидна лъжа, но засега не могат да свържат стоката с фирмата. Естествено извършили обиск на фирмата, но не намерили фалшиви касети. Или не ги държат там, или са били предупредени и са изнесли всичко. Но момчетата се върнали от обиска в пълен шок.
— Боже мой, и кое е шокирало тези печени ченгета? — попита изненадано Настя.
— Ами те винаги изпадат в шок от факта, че престъпните структури са снабдени със сто пъти по-добра техника, отколкото милицията. Офисът на „Мелодия“ бил натъпкан с такава техника, че едно нещастно ченге наистина може да умре от завист. Там по стените и по тавана направо нямало къде да забиеш дори пирон.
— Защо? — не разбра Настя.
— Нямало място. Всичко било покрито с най-модерна техника, включително и с такава, която не позволява на никакъв външен човек да проникне вътре ни телом, ни с любопитен поглед, нито с дълги уши.
— Страхотно — завъртя глава Настя. — Юра, а ти би ли се срещал с човек дори просто ей така, по някаква обичайна работа, ако знаеш, че всичко в стаята му се наблюдава и се подслушва?
— Да не съм откачен? — възмути се Коротков. — Аз пазя личния си живот точно толкова зорко, колкото и служебната информация.
— Правилно, слънце мое, и тук проблемът не е в опазването на личния живот, а в нормалните човешки чувства. Не е приятно да те записват — дори и само да питаш колко е часът. А сега я ми отговори, любими началнико, ако седиш в една стая, която цялата е натъпкана с техника, би ли обявявал това на всеки, който влезе вътре?
— Нали ти казах, че не съм откачен. Защо ми е толкова техника, щом всички ще знаят за нея? Това не е рационално, значи напразно пръскаш пари. Защо ми задаваш тези въпроси? Психологически експеримент ли си правиш с мен?
— Какво говориш — усмихна се тя, — просто ти разказвам как ще съберем доказателства срещу Ермилов.
Коротков се замисли за няколко секунди, докато си вееше потното тяло с пешовете на разкопчаната риза.
— Много си хитра, госпожо, да ти се не надява човек. Но имаш право: щом шефът на фирмата записва всичко, значи го пази и не го изхвърля на боклука.
— Има ли данни за Ермилов?
— Ще намерим.
— А за служителите на „Мелодия плюс“?
— Ще ги вземем от момчетата, те ще ни ги дадат в знак на благодарност, че ги насочихме към фирмата.
Настя погледна часовника си.
— Добре, утре сутринта се захващаме с тази работа, сега и бездруго няма да намерим никого, вече е единайсет часът. Време е да се прибираме.