Михаил Михайлович Ермилов гледаше с известно недоумение запечатания плик, който му донесоха от секретариата. След адреса, името и фамилията му на плика беше изписано с едри букви ЛИЧНО. „Добре де, щом е лично, значи е лично“, помисли си той, отвори плика и разгърна сгънатия надве лист.
Уважаеми гражданино следователю! Наскоро вие се обърнахте към една фирма с молба да ви помогне за една мръсна работа. Не си мислете, че всичко е скрито-покрито. В офиса на човека, с когото сте се разбрали, всички разговори се записват с диктофон, а всички посетители са заснети на видео. Така че, ако вие, уважаеми гражданино следователю, се интересувате от този въпрос, имайте предвид, че тези касети са у мен. Засега си помислете, а пък аз ще ви дам знак. С приятелски поздрав.
Ермилов се вледени. Но въпреки емоциите, тренираният му ум на следовател веднага се задейства. Какво ли можеше да означава това? Цялата фирма и контактите й бяха под шапката на някого, на някоя трета страна. Някой бе натъпкал фирмата с апаратура и редовно събираше информацията. Това беше първият вариант. Вторият вариант бе, че го шантажираше някой от самата фирма — най-вероятно техникът. А според третия вариант, който бе най-неприятен, го шантажираше самият Вартоломеев.
Михаил Михайлович захвърли гнусливо писмото, но тутакси го грабна отново. Нещо в текста му се стори неуловимо познато, направо му бодеше очите. Той отново прочете внимателно всяка дума и машинално отбеляза грешките. Думата „следовател“ завършваше с „ю“ и втория път беше написана с „и“. Добре де, „и“-то може би е написано по погрешка вместо „е“, защото на клавиатурата двете букви се намираха една до друга. Но „ю“-то в думата „следовател“ се намираше доста далеч от последната буква „л“, повтаряше се два пъти и не можеше да мине за обикновена печатна грешка. Всичко му стана ясно: писмото бе написано от някой украинец. За разлика от руския език, в украинския имаше звателен падеж, който се употребяваше във формите за обръщения. Ако трябваше да се обърнат към момиче, което се казва Галя, украинците казваха: „Гальо, ела тук“. А ако трябваше да се обърнат към следователя, щяха да напишат… Щяха да напишат точно така, както бе написано в писмото. Нямаше начин Ермилов да греши, защото бе завършил гимназия и университет в Киев и владееше много добре украински език.
Значи не е Вартоломеев. Той беше чистокръвен руснак — вярно, речта му бе пълна с жаргонни думи, но произношението му бе съвсем чисто — московско. Ермилов беше готов да се закълне, че той не е живял в Украйна и не знае тамошния език. Трябваше да установи кой е украинец в онази фирма и да му откъсне главата. Но ако неизвестният доброжелател беше прав за апаратурата, а той най-вероятно не лъжеше, защото всичко това можеше да се провери, значи не биваше да се среща и да разговаря с Вартоломеев във фирмата. Трябваше да намери безопасно място, където няма да го запишат.
Ермилов вдигна рязко слушалката и набра един телефонен номер.
— Антон Фьодорович, трябва да се видим — каза той с официален тон за всеки случай. — Да, спешно е. Не, не при вас. Нека е извън града…
След час и половина Ермилов пристигна на уреченото място. Вартоломеев вече го чакаше, тъй като се намираше по-близо до Новорижкото шосе от следователя. Михаил Михайлович извади писмото от джоба си и го тикна под носа на собственика на „Мелодия плюс“.
— Какво е това? Питам те — какво е това, скапано говедо? Кой е този украинец, дето си го прибрал във фирмата си?
— Защо реши, че е украинец? — стъписа се Вартоломеев.
— Ами защото мога да чета и знам украински, както ти — майчиния си. Има ли във фирмата ти хора от Украйна?
— Имаше един — каза притеснено Вартоломеев. — Но наскоро го уволних. Миналата седмица.
— Защо?
— Майната му, по цял ден пиеше. Нали знаеш, че човек не може да има вяра на пияници: ще вземат да издрънкат нещо някъде.
— Какво вършеше във фирмата?
— Занимаваше се с техниката. Общо взето бе добър специалист по електрониката, разбираше си от работата и имаше златни ръце. При тях, в Украйна, няма работа и те са готови да бачкат тук за копейки. За тях нашите московски грошове са цяло състояние.
— Знаеш ли адреса му?
— Няма проблем, момчетата го знаят, всички си ходят на гости.
— Положението е следното, Вартоломеев. Не можем да посвещаваме излишни хора в тази работа. И бездруго прекалено много народ знае. Твоят Литкин засега се държи, но може да го притиснат по-силно и той ще те предаде.