— Няма да ме предаде — отвърна уверено Антон Фьодорович, — той с яко момче, издръжлив е.
— Колкото другите ти нищожества ли е издръжлив?
— Не, Вася не се друса, умът му е бистър.
— Няма значение, не можем да забъркваме излишни хора. Стига ни онова говедо, което се надруса и съсипа работата. Сега ние с теб, Вартоломеев, ще отидем при този твой украинец и ще измъкнем от него всичко възможно. А също и невъзможното. Първо ще вземем касетите, после ще получим обяснения от него и накрая ще му изядем главата. Разбра ли?
— Разбрах. Но защо трябва да го правим ние? В колата ми са няколко мутри, ще го възложим на тях.
— Казах, че ще го направим сами — повиши леко глас Ермилов. — Стига вече с това възлагане. Твоите говеда ми създават само неприятности. Трябваше още в началото да те пратя на съд. И без това няма никаква полза от теб. Хайде да вървим.
Настя затвори телефона и погледна победоносно Коля Селуянов.
— Кажи сега, не сме ли страхотни? Кажи, не сме ли отличници?
— И отличнички — добави Селуянов. — Не ме мъчи де. Какво казаха?
— Казаха каквото трябва. Нашият украински приятел се оказа изключително умно момче. Хем се оправдал пред тях, хем им наприказвал такива неща, че направо свят им се завил. Но за сметка на това, в отговор на неговите думи Ермилов и Вартоломеев изрекли всичко, за което си мечтаехме, когато разработвахме тази простичка схема. И краят им вече настъпи, Коля, няма как да отрекат.
— Мислиш ли? — каза със съмнение Селуянов.
— Тя мисли — разнесе се откъм вратата познат баритон. — Тя не може да прави нищо друго, освен да мисли. Но кой знае защо, изобщо не се замисля какво ще каже съдът по повод на нейните велики мисли.
В кабинета влезе Виктор Алексеевич Гордеев в целия си блясък. Никой не го очакваше и всички смятаха, че щом се връща днес, значи ще дойде на работа най-рано утре сутринта.
— А, Виктор Алексеевич — извика смутено Настя, като се похвали наум, че успя да преглътне навреме вече готовите да се изплъзнат от езика й думи „Житена питка“.
— Ето ти сега едно „а“ — подхвърли сърдито Гордеев. — Сигурно си мислиш, че без мен можеш да направиш разни щуротии и всичко да ти се размине, така ли?
— Виктор Алексеевич — подхвана забързано Настя, — не се притеснявайте, съгласувахме всичко със съдиите.
Селуянов скочи от стола и го предостави на началника си. Той се настани удобно на него, скръсти яките си закръглени ръце на гърдите и се вторачи недоверчиво в Настя.
— Така ли? Със съдиите, казваш? Я да чуя.
— Честна дума, Виктор Алексеевич. Гмиря лично отиде в съда. Имахме оперативна информация, че се канят да убият уволнения наскоро служител на фирма „Мелодия плюс“ Андрей Переоридорога. Срещнахме се с Андрей и той даде доброволното си съгласие да помогне за предотвратяване на убийството и за залавяне на престъпниците. Бяха му предоставени специални разузнавателни средства и бе проведен инструктаж за тяхното използване. Съдията каза, че има основание за използването на технически средства и ако впоследствие Переоридорога даде показания в съда кога и при какви обстоятелства е направен записът, всичко ще бъде признато за законно.
— Ами ако твоите разработвани обекти не му бяха повярвали, какво щеше да стане? На какво сте разчитали? — попита Гордеев и веднага си отговори сам: — На това, че този Андрей с трудната фамилия може да се оправдае пред тях, а те да му повярват и да си тръгнат по живо по здраво, като преди това изброят пред диктофона имената на един куп арестанти. Правилно ли ви разбирам?
— Точно така — отвърна предпазливо Селуянов.
— Ами ако не беше станало така? Ако му се бяха нахвърлили да го убият? Защо решихте, че той може да е чак толкова убедителен и те да му повярват?
— Обиждате ни, Виктор Алексеевич — отвърна веднага Николай, — цялата среща беше под контрол от началото до края. Дори имахме ключ от жилището на този украинец, той сам ни го даде, за да можем да влезем всеки момент.
Известно време Гордеев местеше подозрителния си поглед от Настя към Селуянов и обратно, а после въздъхна.
— Добре де, ако не лъжеш…
— Виктор Алексеевич, кога съм ви лъгала! — Настя се опита да демонстрира обида, но не успя.
— Откъде да знам — възрази й справедливо полковникът. — Още не съм те хващал да лъжеш, но това не означава, че не си ме лъгала нито веднъж. Ти си толкова хитра, че направо не знам. Особено след като поработи при Заточни и се научи на разни номера от него. Признайте си — кой измисли номера с писмото?
— Аз — отвърна Настя. — Защо, идеята не е лоша.