— Върви си, Георгий — повтори Олга, тъй като видя, че Дударев няма намерение да си тръгва. Беше се настанил удобно на дивана и я наблюдаваше с интерес, сякаш тя бе някакво странно изкопаемо.
— Още утре ще съжаляваш за думите си — заяви уверено той. — Опомни се, Оля. Утре ще погребеш мъжа си и какво ще правиш оттук нататък? Готова ли си да останеш сама?
Направо й прилоша и изпита отвращение от мисълта, че го бе обичала толкова силно. И то съвсем доскоро. Колко бързо се променяше всичко!
— Не знам — отвърна честно тя. — Може и да ми бъде трудно сама. Но съм абсолютно сигурна, че не искам да бъда с теб, и не изпитвам никакво съмнение за това.
Известно време Георгий продължи да седи неподвижно, сякаш обмисляше онова, което чу, сетне стана, излезе в антрето и затръшна външната врата. Олга отиде в кухнята, извади бутилка коняк от шкафа, напълни цяла чаша и я изпи на един дъх.
— Прости ми, Миша — каза тихичко тя. — Поне това направих.
Изминаха още две седмици и Настя отиде в болницата за последен път. Предстоеше да изпишат Денис Баженов. Той вече ставаше от леглото и двамата с Артьом дори се разхождаха покрай сградата. Настя не можеше да си обясни защо посещава редовно Денис, тъй като разполагаше със съвсем малко свободно време, но когато се замисли, осъзна, че се чувства донякъде виновна за случилото се. Ако Артьом не се бе влюбил толкова детински в гласа й, Денис нямаше да ревнува и никога нямаше да извърши онази глупост, която направи, за да си възвърне вниманието и любовта на Артьом.
— Знаете ли какво измислихме? — каза тържествено Денис, когато Настя влезе в стаята при него. — И двамата ще отидем да работим като доброволни помощници в Центъра за защита от стреса. Нали този метод ми помогна страшно много, а това означава, че може да помогне на доста други хора и направо е обидно, че почти никой не знае нищо за него. Вече се разбрахме с Вадим и той каза, че доктор Алиев няма да има нищо против.
— А какво ще правите там? — изненада се Настя. — Вие не сте специалисти и нямате никакво образование.
— Това няма значение — намеси се Артьом. — Ще мием пода, ще поправяме столовете, ще вършим всичко. С Денис дълго го обсъждахме и осъзнахме, че сме открили дело, на което бихме искали да се посветим. И двамата.
Той наблегна на последните думи и Настя разбра всичко. Разбра и оцени жертвата, която деветнайсетгодишният младеж правеше с готовност в името на приятелството, въпреки че искаше да стане музикант…
Когато Настя се накани да тръгва, Артьом отиде да я изпрати. Той винаги я изпращаше и Денис вече не се дразнеше, когато виждаше, че приятелят му излиза от стаята заедно с нея.
— Анастасия Павловна, искам да ви благодаря — започна малко притеснено Артьом, когато излязоха от сградата.
— За какво?
— За Ирина Астапкина. Ако не бяхте вие, никога нямаше да разбера, че има човек, който пише такива стихове и пее толкова хубаво.
— Радвам се, че песните й са ти харесали — усмихна се Настя. — И аз много ги харесвам.
— Не, става дума за друго… — Артьом спря, подбирайки думите си. — Не е важно дали ми харесват или не. Важното е какви мисли ти хрумват, след като чуеш песните й.
— И какви мисли ти хрумнаха? — попита тя.
— Разбрах, че човек трябва да умее да е щастлив във всеки момент, а не да чака щастието да настъпи някога по-късно. Разбирате ли ме? Сигурно не обяснявам добре… Ето например, тя има една песен за Нова година.
— Знам тази песен — кимна Настя. — Винаги ми се е струвала много тъжна. Когато я чух за пръв път, дори плаках.
— Аз също плаках — призна си Артьом. — И представяте ли си, изведнъж погледнах часовника и видях как стрелките се движат, движат, движат неумолимо, нищо не може да ги спре и те наистина изяждат времето, крадат го. Стигат до дванайсет — и един час вече е изчезнал, изчезнал е един ден, изчезнала е една година. Те са я откраднали. Винаги толкова нетърпеливо очакваме този празник, имам предвид Нова година, сякаш сме решили предварително, че всичко покрай нас е лошо и безинтересно, а утре ще започне новата година и всичко ще стане по-добро. Разбирате ли? Още от раждането ни сякаш ни втълпяват, че трябва да мислим само за бъдещето и да живеем само с утрешния ден. Ами ако днешният ден е най-хубавият от всичко, което се е случило до този момент, което се случва в момента и което ще се случи през целия ни живот? А ти дори не си забелязал това, не си го видял, не си го разбрал и едва когато вече си много стар, изведнъж започваш да осъзнаваш, че това е била най-хубавата година в живота ти, но е отминала толкова отдавна, че ти си я пропуснал, не си я оценил и все си очаквал нещо по-добро. Говоря объркано, нали? Така ме гледате, че… Глупости ли дрънкам?