— Че какво толкова — засмя се тя, — винаги го правя с удоволствие. Само да не пътувам никъде и да не набивам крак из улиците. Е, какво ще кажеш, ненагледно мое слънце, сладко ли е да командваш, а? Я иди да обикаляш града в това време. А пък ти си седиш в кабинета и се разпореждаш.
— Сладко е — съгласи се Коротков. — А освен това предвкусвам удоволствието, когато началството започне да ме дърпа заради лошата ви работа, господа подчинени. На вас хич не ви пука, защото те ще ви набият канчетата, но вие дори няма да се разстроите, тъй като съм един от вас и ме познавате от сто години, което означава, че не се страхувате от мен. Ако стане нещо, дори може да ми теглите една майна на приятелска основа. А пък за висшестоящите другари аз съм млад, неопитен ръководител, който трябва да бъде възпитаван и поучаван, още повече, когато в началото на своя път е останал без надзор, сиреч без Житената питка. Както и да е, трябва да потърсим нашия годеник.
Сергей Зарубин се хареса на Селуянов. Младежът беше енергичен, деен и любознателен и Николай си помисли, че ако Зарубин поработи в милицията поне четири години, ще стане добър следовател. Общо взето се смяташе, че човек може да стане добър следовател за не по-малко от десет години, но днес със свещ не можеха да се открият хора, които да са работили толкова време в криминалния отдел. Трябваше да си Житената питка Гордеев, за да събереш екип и да го задържиш край себе си в течение на дълги години. Но началниците като него бяха още по-малко от опитните оперативни работници.
Противно на очакванията, следователят Гмиря изобщо не се ядоса, че са му дали чуждо дело.
— Едно е, когато ми връчват материали, с които някой не се е справил, и знам, че ще трябва да оправям чуждите грешки, и съвсем друго, когато това наистина е производствена необходимост, а по-точно правова — обясни той на Селуянов. — Миша Ермилов не е виновен, че заподозреният се е оказал любовник на жена му. Той е опитен следовател и сигурно щеше да проведе разследването блестящо. Но законът забранява това и няма как да го оспорваме.
Когато чу информацията на Зарубин за Артьом Кипиани, Гмиря се замисли.
— Как ти изглежда момчето, свястно ли е? — попита уклончиво той.
— Добро момче е — отвърна уверено Сергей. — Умно е и въобще е много симпатично.
Оперативните работници се досещаха за какво мисли в момента Борис Виталевич. Информацията на Ермилов за това, че Дударев често обикаля панаира на книгата в „Олимпийски център“, налагаше, освен на другите места, да установят всички възможни връзки на заподозрения и сред тази огромна тълпа. Бяха затънали до гуша в работа, а хората не достигаха. И докато разкриваха престъпленията, бяха принудени да измислят разни хитри номера, за да съкращават обема на работа. Изходът се натрапваше от само себе си: вместо тъпо и упорито да търсят неизвестно кого из цяла Москва, по-лесно беше да пуснат Дударев от килията, да го сплашат здравата с нещо и да видят кого ще хукне да предупреждава за опасността.
— Борис Виталевич — каза предпазливо Зарубин, — момчето е почти сляпо. Дали имаме право да го въвличаме в нашите работи?
— На колко години каза, че е? — поинтересува се, вместо да му отговори, следователят.
— На деветнайсет.
— Ето, пълнолетен е. И никой не се кани да го въвлича в нищо. Просто няма да кажем на никого, че не вижда, а пък него ще го помолим да внимава и да не разказва за болестта си пред непознати — това е всичко.
Селуянов тихичко изсумтя. Като всеки човек, Гмиря също не беше лишен от недостатъци, но оперативните работници обичаха да работят с него, защото в миналото Борис Виталевич бе работил като следовател и разбираше проблемите на следствието. Дори нещо повече — за разлика от много следователи, често си позволяваше да нарушава закона, но разбира се, не го вършеше безогледно и не нанасяше вреда на правосъдието.
— Трябва да поговорим с родителите на Артьом — предложи Сергей.
— Това също е правилно — кимна Гмиря. — Както се казва, да си вържем гащите. Но общо взето, момчета, не бива много-много да дрънкаме по този въпрос. Ако началството разбере, няма да ни погали с перце.
— Ясно ми е, не съм глупак — отвърна развеселено Селуянов.
— Между другото, чух, че Каменская се е върнала — каза най-неочаквано следователят. — Вярно ли е?
— Честен кръст.
— Можеш ли да я помолиш да отиде при родителите на онова момче?