— Мога да отида и сам, не е кой знае каква работа — отвърна учудено Селуянов.
— Да бе, ще идеш. Като ти видят хъшлашката физиономия, дори няма да разговарят с теб. А не бива да изпращаме Сергей, защото още е млад и ако те се заинатят, няма да успее да проведе разговора правилно. А пък Каменская ще ги убеди. Освен това, доколкото разбрах, там има някакъв музикален момент. Нито ти, нито Зарубин разбирате от тези неща, а пък аз — още по-малко. За сметка на това вашата Анастасия е музикална дама, помня го още от делото на Алина Вазнис. Тогава тя се занимаваше с оперното либрето.
— Няма проблеми, Борис Виталевич, само че вие ще се обадите на началството ни, нали? Ако аз помоля Ася, ще го пропусне покрай ушите си. Но ако й нареди началството, ще го направи.
— Ще се обадя. Кой е там в момента?
— Коротков.
— Кой?!
Селуянов едва успя да сдържи смеха си. Никой и нищо на света не можеше да го накара да престане да се шегува и весели, да върти номера на колегите си или просто да ги подкокоросва. И в този момент за него беше неописуемо удоволствие да види как преливащият от чувство за собствената си значимост следовател Гмиря щеше да се изправи пред необходимостта да се обърне с молба към Юра Коротков, когото толкова пъти беше юркал като хлапак.
— Защо Коротков? — попита недоволно Гмиря. — Няма ли никой друг от ръководството на отдела?
— Ами той е ръководството. Преди седмица го назначиха.
— А къде отиде Жерехов?
— Пенсионира се. По собствено желание.
Борис Виталевич най-неочаквано се разсмя и тупна Селуянов по рамото.
— Ама че си зевзек, Николай! Но мен не можеш да ме пързаляш, защото и аз ги вършех същите, докато бях оперативен работник. И давах всичко на света, само и само да клъвна някой следовател. Добре де, ще му се обадя, ореолът ми няма да помръкне от това. Как е бащиното му име?
— Викторович — подсказа му с готовност Селуянов.
Гмиря набра номера и се покашля.
— Юрий Викторович, безпокои ви Гмиря. Може ли да ви помоля нещо?
Настя реши да отиде при Екатерина и Тенгиз Кипиани облечена с униформа. Кой знае защо, струваше й се, че така ще й е по-лесно да разговаря. Все пак при тях нямаше да се появи някое момченце, а старши офицер.
Идеята й се оказа правилна. В униформените панталони, пристегнати на тънката й талия, и с ризата с пагони на подполковник Настя изглеждаше привлекателна и в същото време внушаваше доверие.
— Няма да позволя да забърквате сина ми в съмнителни начинания — заяви веднага майката на Артьом. — Още е малък.
— Той не е малък — възрази моментално Тенгиз. — Вече е на деветнайсет години, пълнолетен е. Ако нямаше проблеми със зрението, сега щеше да е войник и най-вероятно щеше да е на някое място, където се стреля. Време е да стане мъж.
— Какъв мъж е той! Току-що завърши училище! Не, не и не!
Екатерина изглеждаше непреклонна, но Настя долавяше, че тя не спори със служителя на милицията, нито дори със собствения си съпруг, а по-скоро със самата себе си.
— Катя, от Артьом не се иска нищо особено — убеждаваше я Тенгиз. — Нали така, Анастасия Павловна?
— Точно така — каза Настя. — Ние не се опитваме да забъркаме сина ви в нашата работа. Можехме изобщо да не ви казваме нищо, но сметнахме, че няма да е правилно да не известим родителите. Само ще уведомим заподозрения, че са видели съучастника му на местопрестъплението и че един младеж го е запомнил и може да го разпознае. И никой няма да съобщи на никого нито името на този младеж, нито адреса му. Единствената неистина в цялата тази работа ще бъде укриването на информацията, че макар младежът наистина да съществува, той не е видял нищо. И във връзка с това нашата молба към сина ви е да се старае да не показва пред непознати хора, че не вижда добре — и толкова. Честно казано, не виждам никаква опасност в това. Но ако вие сте против, няма да настоявам.
— Не — каза отново Екатерина, но всъщност не го направи чак толкова твърдо, — страхувам се за сина си. По-добре ще е веднага да го заведем някъде. Ще излезем в отпуск и ще заминем.
— Говориш глупости! — избухна мъжът й. — Защо го мъчихме толкова години, защо се старахме Артьом да живее сред зрящи и да води пълноценен и нормален живот като всички хора, които имат добро зрение? А сега, още при първата трудна ситуация, искаме да го признаем за инвалид и да го скрием под крилото си. Той е мъж и трябва да се държи по мъжки. Време е да се пусне от полата ти.
— Но той не вижда нищо… — съпротивляваше се слабо майката.
— Добре, хайде да разсъждаваме трезво — въздъхна Тенгиз. — Ако той виждаше пълноценно и ако тази работа засягаше, да речем, Денис, а не Артьом, какво щеше да кажеш?