— Значи, когато си започнал да се занимаваш с музика, си виждал по-добре, отколкото сега?
— Много по-добре. Затова не ми е трудно да свиря, просто пръстите ми знаят кой клавиш къде се намира, проблемът е само в нотите.
Денис едва не позеленя от яд. Как си позволява тази жена! Как смее да разпитва Артьом за слепотата му! Нито самият Артьом, нито родителите му, нито Денис не позволяваха на никого да обсъжда болестта му и всички дружно се правеха, че този проблем не заслужава внимание. Той трябваше да живее и да работи, а не да мисли за болестта си. Така го учеха родителите му, така мислеше самият Артьом и именно той научи приятеля си също да мисли така. Но и Артьом си го биваше — защо й отговаряше, вместо да я прекъсне рязко и да я сложи на мястото й, както правеше винаги със съучениците си?
— А как се справяш с нотите? — попита Каменская. — Сигурно не можеш да ги четеш от листа, а си принуден да разучаваш произведението както в началните класове?
— Различно. През първите десет минути мога да чета от листа, после трябва да си почина около половин час, защото очите ми много се уморяват и преставам напълно да виждам. През този половин час Денис ми помага и ми чете партитурата на глас. Вярно, така става по-бавно, защото иначе виждам всички нотни знаци едновременно, а той ми ги казва един след друг. Но няма проблеми, справяме се. Повече обичам да свиря импровизации, тогава няма нужда от никакви ноти. Свиря за собствено удоволствие.
— А какви са перспективите? Може ли да се излекуваш?
Не, Денис не можеше повече да търпи това. Артьом никога не говореше на тази тема дори с него — със своя най-близък приятел, макар че Денис знаеше всичко, тъй като чичо Тенгиз още в самото начало веднъж завинаги му обясни всичко за болестта на Артьом и го предупреди, че тази тема е забранена за обсъждане. Трябваше да изпълняват онова, което бяха казали лекарите, но никога да не го обсъждат, защото просто нямаше какво да се обсъжда. Той трябваше да живее и да работи, а не да си чеше езика.
— Няма перспективи — каза Денис високо и нервно, стараейки се да защити приятеля си, на когото му бе неприятно да говори за това. — Тази болест не се лекува никъде по света. Тя води до пълна слепота. На някои хора им провървява и състоянието им се стабилизира. Човек не вижда добре, но с течение на годините състоянието му не се влошава, просто застива на едно място.
Каменская го погледна съсредоточено и на Денис му прилоша от този поглед.
— Много добре си запознат с болестта на Артьом — отбеляза тя. — А според теб има ли надежда състоянието му да се стабилизира?
Денис поомекна. И веднага прости на непознатата лелка с милиционерски пагони, защото сега тя разговаряше само с него и му задаваше въпроси за нещо, което самата тя не знаеше. А по този начин признаваше неговото първенство и превъзходство. И в момента той беше готов с часове да й разказва какво означава атрофия на зрителния нерв и до какво води тя. Та нали той знаеше страшно много неща за тази болест.
— Засега не се знае — отвърна Денис. — Това се разбира едва към двайсет и пет годишна възраст, когато окончателно завършва формирането на организма. Разбира се, ако дотогава човек не загуби напълно зрението си. През последните две години състоянието на Артьом не се влошава, така че има надежда, макар и малка.
— Нека очите не виждат както преди. На надеждата лошото зрение не вреди — изрече замислено Каменская.
— Какво казахте? — потръпна Артьом.
Очите му блеснаха, той се обърна с въртящото се столче, на което седеше пред рояла, и започна да търси Каменская в онова тясно зрително поле, в което все още можеше да вижда нещо.
— Не съм го казала аз.
— А кой?
— Ирина Астапкина, една поетеса и певица. Не си ли чувал за нея?
— Не. Не познавам съвременното изкуство.
— А не се ли интересуваш от него?
На Денис не му хареса, че разговорът отново започна да го заобикаля, сякаш изобщо не беше тук. Трябваше да поправи това.
— Артьом не се интересува от съвременната естрада — каза строго Денис. — Той обича класиката.
— Какво пък, това е похвално. Но изобщо не означава, че не трябва да се интересува от останалите течения. Ами ако случайно открие нещо, което му харесва?
Денис понечи да отговори нещо грубо — от сорта на това, че няма нужда да ги наставляват от какво да се интересуват, но Каменская най-неочаквано сама пренасочи разговора в друга посока:
— Значи се разбрахме, нали, Артьом? Тази вечер ние ще пуснем на свобода човека, когото подозираме, че е убил собствената си жена. Смятаме, че той не е взривил сам колата и че има съучастник, и се надяваме, че ще се опита да го намери и да го предупреди за опасността. Ще му кажем, че имаме свидетел, който много добре е видял и запомнил онзи човек на пейката. Твоята задача е да се постараеш да не влизаш в контакти с непознати хора, а пък ако се наложи, да не се издаваш, че не виждаш добре. Искрено се надявам, че приятелят ти ще ти помогне да постигнеш това. При всички случаи ще е най-добре непрекъснато да бъдете заедно.