— Ние и бездруго непрекъснато сме заедно — подхвърли троснато Денис.
— Чудесно. И още нещо. Докато не заловим престъпника, трябва да се въздържаш да правиш упражненията си с топчето.
— Защо? — изненада се Артьом.
— Защото това е много ярък белег за теб. Не е задължително онзи човек на пейката да е видял хубаво лицето ти, тъй като не всички имат добре развита зрителна памет и той може и да не си спомни външността ти. Но със сигурност е видял и е запомнил топчето. Например ние те открихме точно по този твой навик. Запомнила те е продавачката, от която си купил вода.
— Артьом трябва да тренира пръстите си — намеси се отново Денис. — И изобщо той трябва непрекъснато да върти нещо в ръката си. Това му помага да се съсредоточи.
Каменская се изправи и Денис с неудоволствие забеляза, че е висока почти колкото него, е, може би малко по-ниска, само с два сантиметра. Иначе с огромно удоволствие щеше да я изгледа отвисоко.
— И все пак ще помоля и двамата да се отнесете сериозно към това, което ви казах. След като Артьом се съгласи да ни помогне, ще ви се наложи да се вслушвате в съветите ни. Не излизайте с това топче от къщи, така ще е по-добре.
От понеделник сутринта, когато мъжът й се върна от дежурство, чак до сряда сутринта Олга Ермилова си внушаваше, че ще бъде честна съпруга, ако Михаил успее да й прости. Но обаждането на Георгий я накара да забрави за всички обещания, които си даде.
— Къде си? — попита тя веднага щом чу гласа му.
— На улицата. Току-що ме пуснаха.
— Значи са разбрали, че нямаш никаква вина?
— Не, пуснаха ме срещу подписка. Трябва да се заема с погребението, все пак аз съм неин съпруг, а в нашата милиция работят големи хуманисти. Оля, може ли да се видим?
— Къде и кога?
— Веднага.
Разбира се, тя тутакси изтича при старшия администратор, за да го помоли да я пусне от работа, и след половин час вече седеше на дългата дъговидна пейка до паметника на Пушкин. Георгий дойде след няколко минута. Лицето му беше изпито и небръснато, а под очите му тъмнееха кръгове. Той я целуна мълчешком по бузата и седна до нея, загледан встрани.
— Как си? — попита Олга, без да знае откъде да започне.
— Не виждаш ли? Не мога да се похваля с нищо хубаво.
В този момент Георгий й се стори чужд и непознат и Олга изпита страх. Защо бе толкова убедена в неговата невинност? Ами ако е виновен?… Той не я гледаше в очите и стоеше извърнат.
— Кажи… — Тя замълча.
— Какво?
— Знаеш ли кой го е направил?
— Нямам представа — сви рамене той. — Да не би и ти да мислиш като онзи малоумен следовател? Да не смяташ, че съм убил жена си, за да не деля имуществото?
— Нищо подобно, нищо подобно — заговори бързо тя. — Не мисля така, вярвам ти. Знам, че не си убил Елена.
— Точно така. Всеки момент могат да ме тикнат обратно в килията и цялата ми надежда е само в теб. Ти трябва да ми вярваш, чуваш ли, Оля? Трябва да ми вярваш и да ми помогнеш.
— Разбира се, разбира се, само не се вълнувай. — Олга го хвана нежно за ръката. — Ще направя всичко възможно. Само кажи какво трябва да свърша.
— Намери ми добър адвокат. Нека той да се заеме с делото ми.
— Че откъде да го взема? — притесни се тя. — Мога само да отида в някоя юридическа кантора и да помоля някого. Но не зная кой адвокат е добър и кой не е.
— Не говори глупости!
Георгий започваше да се ядосва и Олга се изплаши, че той просто ще стане и ще си отиде.
— Мъжът ти е следовател. Значи имате семейни приятели, които също са следователи, а те сигурно познават някакви адвокати. Не можеш ли да ги попиташ? В края на краищата попитай мъжа си.
— Не мога — каза тя почти шепнешком.
— Защо?
— Той знае всичко.
— Откъде?
— Аз му казах.
— Ти какво; да не си полудяла? Защо го направи?
— Помолих го да ти помогне, понеже той те е арестувал. Бях готова на всичко, само и само да ти помогне.
Най-сетне Георгий се извърна към нея, като едва сдържаше изумлението си.
— Значи това е бил той?
— Да.
— Ето защо днес ме пусна друг следовател. Виж ти какви неща стават… А аз дори не знаех, че твоят благоверен ме е тикнал в затвора. Интересно… дали е знаел?