Денис често оставаше да спи у Кипиани, остана и днес. Родителите на Артьом им приготвиха вечеря и отидоха на гости, като се разпоредиха момчетата повече да не излизат навън и да се забавляват вкъщи. Денис обичаше такива вечери, когато двамата с приятеля му оставаха сами, а изнизващият се ден сякаш ги обгръщаше с покривалото на истинска и недостъпна за другите близост.
Привечер жегата си остана почти същата, беше все така задушно и Артьом нервно обикаляше апартамента, търсейки място, на което можеше да се усети поне някакво слабо освежаващо течение.
— Искаш ли да почетем? — предложи Денис.
— Не, благодаря.
— Тогава хайде да се позанимаваме с музика.
— Не искам.
— А какво искаш?
Артьом помълча малко и най-неочаквано попита:
— Как изглежда?
— Кой? — стъписа се Денис.
— Онази жена от милицията.
— Каменская ли?
— Да. Как изглежда?
— Най-обикновено. Защо питаш?
— Просто така. Искам да знам как изглежда лицето й. Не ми беше удобно да се приближа до нея. На колко години е?
— Ами старичка е, почти колкото родителите ти.
— Не може да бъде. Сигурно не си видял добре.
Денис кипна. От къде на къде Артьом проявяваше интерес към жената от милицията? Каква му беше тя? Какво означаваше за него? Единственият човек, от когото приятелят му имаше право да се интересува, беше той — Денис.
— Напротив, видях я много добре. Тя е стара. Как може да е млада, след като вече е подполковник?
— Прав си. А хубава ли е?
— Какво говориш? — Денис се засмя престорено. — Пълна грозотия! На нищо не прилича. Ако беше млада и красива, щеше да си намери някой милионер и да живее с него на Канарските острови. Разбра ли?
Артьом отново замълча. А сетне каза замислено:
— Има хубав глас. Нисък и малко дрезгав.
— Изобщо не е хубав — прекъсна го приятелят му. — Глас като глас.
— Не, хубав е. — Артьом се замисли замечтано. — И говори добре, едно такова спокойно. Сякаш пее приспивна песен.
— Ама какво си се захванал с тази лелка! Хайде по-добре да правим нещо. Баща ти донесе нови книги, фентъзи. Искаш ли да ги разгледаме?
— Не искам. Хайде просто да поседим и да помълчим, става ли?
Артьом седна на широкия перваз на прозореца, опря колене до гърдите си и ги обгърна с ръце. А Денис се намуси и се настани на пода до прозореца. За пръв път от три години насам Артьом отказваше да се занимават с нещо заедно. За пръв път от три години Денис Баженов престана да усеща постоянната, ежечасна и ежеминутна необходимост на Артьом от него. Прониза го силна душевна болка, за чието съществуване преди дори не подозираше. И всичко това се случваше заради някаква гадна лелка от милицията!
— Ще си ида вкъщи — заяви решително Денис и стана от пода.
Той очакваше, че Артьом ще започне да го разубеждава, защото двамата се бяха разбрали, че днес ще спят заедно.
— Добре — отвърна му спокойно Артьом. — Обади се, когато се прибереш, вече е късно и ще се притеснявам.
— Няма защо да се притесняваш за мен! — кресна Денис, тъй като вече не можеше да се контролира. — Притеснявай се за твоята Каменская!
Той изхвърча от апартамента, затръшна вратата подпре си и хукна надолу по стълбите, без да дочака асансьора. Стигна на бегом до блока, който се намираше през три улици, стараейки се да не мисли за приятеля си. Но веднага щом прекрачи прага на жилището си, всичко го връхлетя отново…
Майка му имаше гости. Както вчера и завчера. Както винаги. Вътре седяха още една жена и трима мъже, всички вече доста пийнали.
— О, синчето ми си дойде! — развика се колкото радостно, толкова и изненадано майка му.
Тя не се държеше много стабилно на краката си, зле положеният й грим се бе размазал, по роклята й се виждаха лекета от нещо течно, което приличаше на доматен сос. Денис се опита да отиде направо в стаята си, но майка му му препречи пътя.
— Там не може, миличък. Заето е.
— Пак ли? — попита недоволно той.
— Какво пак ли? Какво пак? Нали каза, че няма да спиш тук. Каза ли? Каза — отговори си тя сама. — Тогава защо се върна? Никога не позволяваш на майка си да има личен живот. Само грижи ми създаваш. Я по-добре иди в кухнята и си хапни нещо.
Денис се потътри към тясната кухня, където беше неудобно и миришеше на вчерашна храна. Не бе гладен, защото вечеря с Артьом. Но и бездруго нямаше къде да се дене, тъй като стаята му беше заета. Наля си студен чай и започна да го пие, отхапвайки вяло парченца от една корава бисквита. От стаята на майка му се разнасяха неприлични шеги и взрив от пиянски кикот.
„Никой не се нуждае от мен — помисли си натъжено младежът. — Винаги съм пречил на майка си и тя само се чуди как да се отърве от мен. А сега и на Артьом не съм необходим. Той има нужда от онази лелка от милицията, тя му е по-интересна, отколкото аз. Защо съм толкова нещастен?“