— Това да не е някакво химическо вещество? — Денис бе все така изпълнен с подозрения.
Но от друга страна, и без това нямаше къде да се дене. Артьом вече не го чакаше, а нямаше защо да се връща вкъщи, където беше излишен и нежелан. Дали наистина да не послуша този човек?
— Не, не е химическо вещество. Ако имаш половин час, ще ти покажа най-простите неща, за да придобиеш обща представа. Какво ще кажеш?
— Добре, покажи ми ги — съгласи се вяло Денис.
— Тогава хайде да отидем някъде…
— Къде? — напрегна се отново Денис. — Няма да ходя никъде.
— Не бой се! — засмя се младежът. — Не те каня вкъщи. Можем да направим това и тук, но наоколо минават хора. Самият ти ще се чувстваш неудобно. Наблизо има една градинка, хайде да отидем там.
В градинката може, реши Денис. Там зад ъгъла, на кръстовището, имаше будка с пътни милиционери и ако станеше нещо, можеше да извика за помощ.
Те стигнаха до градинката и Денис моментално се тръшна на пейката.
— Хайде, покажи ми твоя ключ.
— А ти защо седна? — попита насмешливо младежът с очилата. — Да не мислиш, че ти ще седиш, а пък аз ще разкривам пред теб световните тайни? Няма да стане така. Хайде, стани.
— Защо?
— Стани, стани. Всяко полезно нещо изисква усилия. Стани и се поразкърши.
— Как да се поразкърша? — стъписа се Денис.
— По най-обикновения начин. Наведи се, изправи се, приклекни. Като в час по физкултура.
— Защо?
— Искаш ли да получиш ключа или не? Тогава прави каквото ти казвам.
В края на краищата в тази гимнастика нямаше нищо лошо и опасно. Денис стана и направи неохотно няколко упражнения.
— А сега застани прав, изпъни ръце пред себе си и се съсредоточи. Представи си, че ръцете ти се раздалечават настрани — като криле.
— Защо? — попита отново Денис.
— Не питай, а го направи, ако искаш да си помогнеш. Само че не се опитвай да движиш ръцете си. Това са специални идеомоторни движения, почти машинални са. Представяй си с всичка сила и дори им заповядвай да се раздалечат, но мускулите ти трябва да останат отпуснати.
Денис изпъна ръце пред себе си и опита да се съсредоточи. Ръцете му не помръдваха.
— И какво следва по-нататък? — попита недоволно той.
— Нищо. Стой и заповядвай на ръцете си да се раздалечат.
— Само че нищо не става.
— Какво от това? Никой не успява да го постигне от първия път. Трябва да тренираш. Я дай да те поразтрия.
Младежът сложи ръце на раменете на Денис, близо до врата му, и малко го размачка.
— Защо си толкова стегнат? Направи още няколко упражнения или се поразкърши, все едно танцуваш рок, отпусни напрежението.
— Виж какво, защо си се лепнал за мен? — каза сърдито Денис.
— Аз ли съм се лепнал? Ти вървеше по улицата и ревеше, като че ли всичките ти близки са измрели. И сам поиска да си помогнеш. Наистина ли смяташ да се предадеш толкова бързо? Струва ми се, че трябва да си по-упорит.
Денис се почувства неудобно. Наистина не беше хубаво да се предава веднага. И бездруго нямаше закъде да бърза. Той се наведе енергично няколко пъти настрани и напред, а сетне започна да прикляква.
— Стига ли толкова? — попита след десетото клякане.
— Стига. А сега почни отначало. Застани изправен, отпусни се, изпъни ръцете пред себе си.
Денис отново зае позата и изпъна ръце. И след известно време осъзна, че не ги усеща. Те станаха леки, безтегловни и изобщо не му бе трудно да ги държи в такова положение. Той дори не успя да се изненада, когато усети, че ръцете му започнаха да извършват някакво необяснимо движение.
— Така, така, така — занарежда младежът с очилата, — вече има движение! Има! Не спирай, продължавай, продължавай.
Ръцете му бавно се раздалечиха настрани.
— А сега веднага им дай команда да се върнат обратно! Ръцете се събират, ръцете се събират!
„Ръцете се събират, ръцете се събират!“ — повтори си наум Денис и ръцете му наистина поеха в обратната посока.
— Прекрасно! А сега отново им заповядай да се раздалечат.
Този път ръцете му се раздалечиха в двете посоки с лекота и на Денис му се стори, че движението им е по-силно и по-бързо — в крайната му точка лопатките му почти се събраха. Не разбираше какво става с него, но го обзе възторг от това леко и в същото време широко движение, което не се извършваше чрез напрежение на мускулите, а само с усилието на волята му. Последва още едно движение навън и навътре и у него се появи усещане за полет. Ръцете му се движеха като криле, а в главата му нямаше нищо друго, освен мисълта за тези летящи без усилия ръце.
— Достатъчно, спри! — изкомандва го хилавият очилатко. — Направи отново няколко упражнения.