Той погледна часовника си и завъртя глава.
— Единайсет и половина. Хайде да се прибираме вече, приятелче. Ето ти една визитка — ако решиш, ела.
Той мушна в ръцете на Денис малко картонено правоъгълниче и му махна с ръка за довиждане.
— Ей — подвикна след него Денис, — а ти как се казваш?
— Вадим. До скоро.
Той отново махна с ръка и забърза към спирката на тролея. Денис се затътри към тротоара и едва тогава се сети, че докато беше с този странен младеж, нито веднъж не си спомни нито за предателството на приятеля си, нито за впиянчената си майка, нито за това, че никой няма нужда от него. Дори нещо повече — той изведнъж осъзна, че изобщо не му се ще да мисли за тези неща.
Но къде да се дене сега? Нямаше да се прибере вкъщи — това беше ясно. Наближаваше вече полунощ и беше опасно да остане навън. Може би Артьом още не си е легнал?
Денис притича бързо няколкостотинте метра до блока, в който живееше приятелят му, и погледна към прозорците. Бяха тъмни, сигурно Артьом вече спеше. Той отиде до входа и седна на пейката. Можеше да остане тук до сутринта… Спомни си за своя нов познат и се усмихна. Колко смешно бе всичко това: ръцете се движат сами, тялото се поклаща само — приличаше на някакво вълшебство. И гневът му се изпари, и вече не изпитваше мъка. Още утре ще разкаже на Артьом за тази среща и ще му покаже упражнението. Сега отново щяха да имат за какво да си говорят и с какво да се занимават заедно. И никаква Каменская от милицията нямаше да може да се мери с това!
— Денис? — чу той съвсем наблизо гласа на Тенгиз. — Какво правиш тук? Защо не си при Артьом?
— Ами аз… — Той се притесни и се опита да измисли набързо някаква правдоподобна лъжа. — Обадих се на майка ми и тя ме помоли да се прибера вкъщи, трябваше да й помогна малко… Тъй че си ходих до нас, а когато се върнах, вече беше късно и прозорците не светеха. Помислих си, че Артьом е заспал, а не исках да го будя. И седнах тук да ви изчакам.
— Хайде да вървим — дръпна го за ръката Екатерина, — вече е късно, време е за сън. Слава богу, че не ти се е случило нещо. Вечер из улиците се шляят толкова хулигани.
Думите й го стоплиха и му стана малко тъжно. Те се грижеха толкова много за него и се притесняваха да не му се случи нещо. Сигурно наистина го обичаха. И как можа само преди часове да се отчая и да си помисли, че никой няма нужда от него и че никой не го обича? Ама че глупак!
Влязоха в апартамента. Денис отиде на пръсти до стаята на Артьом и открехна тихичко вратата.
— Мамо, ти ли си? — обади се веднага Артьом.
— Аз съм — отвърна му шепнешком Денис и се шмугна бързо в стаята.
— Върна ли се? Помислих, че ми се разсърди за нещо. Толкова бързо излезе, без да кажеш нито дума.
— Трябваше да отида до вкъщи. Наложи ми се да се забавя. Събудих ли те?
— Не, още не бях заспал. Лягай. Изглеждаш някак странно, Денис. Какво е станало?
Денис за пореден път се изненада от невероятната, почти мистична чувствителност на своя приятел. Той не виждаше добре, но за сметка на това усещаше хората като радар и успяваше да отгатне настроението им само от една изречена дума.
— Случи се нещо интересно. Утре ще ти разкажа.
— Разкажи ми сега — настоя Артьом.
Той се надигна от леглото и светна лампата. Денис беше безкрайно щастлив. Артьом отново се устреми към него, искаше да разговаря с него, беше му интересно какво ще му разкаже. Каква ти Каменская! Ей сега изобщо ще забрави за нея.
Денис извади от джоба си визитката, която Вадим му даде. На нея пишеше: „Доктор Хасай Алиев. Център за защита от стреса. Телефон 180-27-27“.
— Значи така… — започна той, предвкусвайки дългия спокоен разговор, който щеше да продължи почти през цялата нощ, а може би чак до сутринта. Точно така ставаше преди и точно тези часове бяха най-щастливите в живота му.
ГЛАВА 4
Навън бе горещо, но в офиса беше тихо и хладно, защото работеше мощен климатик. Вартоломеев идваше всеки ден тук с удоволствие и излизаше неохотно, стараейки се да сведе до минимум всички срещи извън офиса. И днес, въпреки риска, той се срещна с поръчителя именно тук, макар че по-разумно бе да не постъпва така. Но какво да се прави, на неприспособените към жегата в градски условия московчани понякога им се налагаше да се съобразяват с времето въпреки здравия разум.