— Съблечи тази блуза — изкомандва я Даша, стискайки черпака, с който току-що бе опитала борша. — Гърдите ти ще изскочат от нея. По-добре пробвай ей тая.
— Тази не ми харесва — възрази Настя.
— Никой не те пита дали ти харесва или не. Ти трябва да се харесаш на работодателя си, а не блузката — на теб, ясно ли е? Саша! Махни се от печката, не пипай нищо там!
Тя изхвърча като куршум към кухнята и само след няколко секунди отново се озова до Настя.
— За тази блуза трябва тъмночервена пола.
— Но аз искам черна — съпротивляваше се Настя.
— Няма значение какво искаш. С черната ще изглеждаш много мрачно, а ти не отиваш да си търсиш работа в погребално бюро. Тъмночервеният цвят е елегантен, строг и в същото време е официален. И изобщо запомни — този цвят се нарича „мокра боровинка“.
— Твоята мокра боровинка е много къса. С нея ще изглеждам като някое момиче от улицата.
— Не говори глупости, моля те! Момичетата приличат на уличници не защото полите им са къси, а защото очите им са проститутски.
Настя се разсмя от все сърце.
— Какви са им очите, какви?
— Настя, не ме карай да говоря неприлични думи. Много добре знаеш какви са им очите. Ето, виждаш ли, полата ти стои направо прекрасно. Имаш толкова хубави крака, а непрекъснато ги криеш с панталони. Хайде сега да изберем и сакото.
— А трябва ли? — попита Настя със съмнение. — Защо ми е това сако в тази жега, направо ще умра с него.
— Много интересно разсъждаваш! Един приличен секретар-консултант в един приличен офис трябва винаги да изглежда прилично, независимо от времето. И дори само с външния си вид ти би трябвало да покажеш, че разбираш това и че споделяш този възглед. Защото иначе ще се появиш по фланелка с разголени гърди и хората веднага ще си помислят, че се каниш да ходиш така и на работа. Това е несериозно.
Настя въздъхна тежко, премери няколко сака и си избра едно с къс ръкав.
— Става ли?
— Става — кимна одобрително Даша. — Върви да се гримираш и ще обядваме. Преди да тръгнеш, ще изберем сандали — и пълен напред.
— Даша, боя се, че няма да обядвам. Нямам никакво време.
— Не искам нито да знам, нито да чувам. — Даша завъртя отчаяно глава, от което гъстите й коси с цвят на мед буквално се завихриха около нежното й личице с огромни сини очи.
Настя погледна часовника си и пресметна, че може да поспести време от гримирането, но все пак да обядва, за да не разстройва Даша. В края на краищата нямаше да си прави чак толкова сложен грим, че да не я познаят. Само щеше да пооправи лицето си, за да не изглежда бледо и безизразно.
— Убеди ме — усмихна се тя, — само че бързичко.
— Какви умения имате? — питаха я всички.
Настя старателно отговаряше:
— Владея пет чужди езика, включително английски и френски, работя с компютър на потребителско ниво, познавам основите на програмирането, мога да правя статистика, мога да редактирам.
Тя изглеждаше като зряла жена — не приличаше на вятърничаво девойче, но нямаше вид и на някоя лелка. Беше привлекателна и елегантно облечена.
— Каква заплата очаквате да получавате?
— Не по-малко от шестстотин долара — отвръщаше тя с ясното съзнание, че цифрата звучи най-малкото смешно.
Но идеята й беше да звучи смешно, тъй като трябваше да изглежда като непретенциозен човек, който не цени достойнствата си. Защото трябваше да зададе най-важния си въпрос, а за целта трябваше поне да започнат да разговарят и да се заинтересуват от нея. А когато настъпеше подходящият момент, тя казваше:
— Знаете ли, с мъжа ми сме бежанци от Казахстан, там не обичат руснаците, в момента и двамата сме без работа. Може би при вас ще се намери нещо за него?
— А той какво може да прави?
— Професионален военен е, наскоро излезе в запаса, в прекрасна физическа форма е. Бил се е в Афганистан и Чечня, владее ръкопашен бой, специалист е по организирането на охрана.
И в отговор най-често чуваше:
— За съжаление нямаме нужда от такива служители.
Или:
— Преди известно време намерихме подходящ човек за такава работа, малко сте закъснели.