Какво пък, ясно е, че професионалистите, които бяха напуснали армията или милицията и искаха да си намерят работа в бизнес структурите, бяха далеч повече, отколкото младите привлекателни дами с дълги крака, които знаеха пет чужди езика и работеха на компютър.
Към осем часа вечерта, когато последното набелязано от Настя ведомство затвори врати, тя бе напълно изтощена. Отеклите й от жегата крака сякаш завинаги се бяха сраснали със сандалите, а коприненото сако според нея тежеше не по-малко от петдесет килограма и притискаше раменете й с цялата си огромна тежест.
Когато прекрачи прага на апартамента си, тя захвърли на пода найлоновата чанта, в която цял ден мъкна дънките, тениската и маратонките си, дотътри се до кухнята и се стовари на стола, безсилна дори да помръдне.
— Какво означава това? — попита я стъписано Алексей, когато се показа от стаята. — На какво приличаш?
Той дори свали очилата си, за да огледа по-добре жена си. Чистяков беше далекоглед и си слагаше очила, когато четеше или работеше на компютъра.
— Че на какво приличам? Според мен изглеждам добре.
— Много добре, страшно добре. — Той я огледа замислено от главата до петите. — Само че… доколкото си спомням, сутринта изглеждаше малко по-различно. Или се лъжа?
— Не, слънчице, ти никога не се лъжеш, ти винаги си прав до такава степен, че понякога ми става гадно.
— Ясно. — Той се усмихна и седна край масата. — И на кого са тези парцалки? Със сигурност не са твои.
— На Даша са. Нямах време да се прибирам вкъщи и да се преобличам, та затова се отбих при нея, беше ми по-наблизо.
— И защо е този маскарад?
— Търся си работа. Льоша, гладна съм. И искам да си събуя сандалите. Ще ми помогнеш ли?
— Разбира се, че ще ти помогна, бедничката ми любима.
Той се наведе, за да разкопчае каишките, и притеснено възкликна:
— Краката ти са протрити до кръв. Не усещаш ли?
— Усещам, че ме боли. Както и да е, да вървят по дяволите. Утре ще си обуя нещо по-удобно.
— Ама и утре ли ще си търсиш работа?
— Боя се, че и вдругиден ще търся. А ако не извадя късмет, може да си търся и в понеделник. И утре с теб сме на сватбата на нашия приятел Селуянов. Нали не си забравил?
— Забравих — призна си честно Чистяков. — А имаме ли подарък?
— Нямаме. Но утре разполагаме с половин ден и можем да купим.
— Ами да, предполагам, че ще го купя аз, защото ти ще ходиш да си търсиш работа.
— Льошенка — простена Настя, — аз съм нещастна, уморена, гладна и с разкървавени крака. Защо не ме съжалиш?
Естествено Алексей я съжали, както винаги. Отдели внимателно сандалите от кожата на краката й, намаза протритите места с мехлем, помогна на Настя да се преоблече, без да става от стола, и приготви вечеря. След като нахрани жена си, огледа отново внимателно краката й и завъртя глава.
— Мисля, че утре няма да можеш да вървиш дълго, това няма да зарасне до сутринта.
— Нямам избор — отвърна равнодушно Настя, — въпреки всичко ще трябва да го направя.
— Защо не вземеш колата? — предложи й той. — Утре движението ще бъде по-спокойно. Всички ще хукнат за вилите още от сутринта и след единайсет улиците ще опустеят.
— Не искам — махна вяло с ръка тя, — ще се придвижа все някак с метрото.
— Няма да стане все някак, ще вземеш колата — каза строго Алексей. — Иначе вдругиден няма да можеш да ходиш дори с пантофи.
Настя осъзнаваше, че Чистяков, както винаги, е прав. И фактът, че тя ужасно мразеше да кара кола, изобщо не намаляваше правотата му.
Най-сетне Олга Ермилова успя да намери адвокат. Естествено не точно такъв, какъвто й трябваше, но поне беше човек, който можеше да й помогне, като й даде съвет. Неин колега от службата й даде телефонния номер на адвоката, като й обясни, че той общо взето е специалист по дела с непълнолетни, но тъй като от дълги години работи в адвокатурата, може да я посъветва към кого е най-добре да се обърне.
Адвокатът се оказа представителен възрастен мъж с добри маниери и приятен глас, който се съгласи да приеме Олга и да й даде консултация.
— От какво имате нужда — от добър специалист или от оправен човек? — попита я без заобикалки.
Олга мълчеше покрусено, тъй като не можеше да се застави да изрече на глас онова, за което непрекъснато мислеше. И дори се опитваше да пропъди тези мисли от ума си, ала те непрекъснато я връхлитаха.
— Ясно — усмихна се старият адвокат. — Не сте убедена в невинността на вашия приятел, така ли?
Тя лекичко кимна.