Веднага щом вратата се затвори след родителите му, Артьом отметна одеялото и спусна крака на пода.
— Къде си тръгнал? Леля Катя каза, че не бива да ставаш — стресна се Денис.
— Голяма работа! Чувствам се прекрасно.
— Имаш температура.
— И какво от това? Не мога да лежа непрекъснато като пън. Хайде да се занимаваме с нещо. Какво ще правим днес?
Денис реши да не спори. Разбира се, щеше да е по-добре, ако Артьом бе напълно безпомощен и лежеше в постелята, а Денис се грижи предано за него — тогава Артьом щеше да разбере, че приятелят му е незаменим. Но предложението да се занимават с нещо също му хареса, тъй като най-вероятно щяха да се захванат точно с онова, на което самият Денис бе научил Артьом. Вече три дни те непрекъснато експериментираха със себе си, като първо извършваха онези ключови идеомоторни упражнения, които му показа очилатият Вадим, а след това започнаха да изпробват най-различни движения, за да се убедят за пореден път в собствената си сила. Беше достатъчно само да заповядат на която и да било част от тялото си да се отпусне и тя покорно изпълняваше заповедта. Това хвърляше юношите в неописуем възторг и събуждаше желанието им да опитват отново и отново.
— Хайде да пробваме да вдигнем краката си. Току-виж станало? — предложи Денис.
Те легнаха на пода и се заеха с упражненията. Но на този етап не постигнаха особен резултат и Артьом скоро се умори. Температурата му си казваше думата, макар и той да се перчеше, опитвайки се да изглежда здрав. Денис го сложи да легне и седна до него във фотьойла.
— Искаш ли да ти почета?
— Недей. Нека помълчим малко — помоли Артьом.
Денис пак се напрегна. Нима всичко започваше отново? Значи излизаше, че интересните номера, които му показа случайният му познат, нямаха дълъг ефект и Артьом отново се опитваше да се отдалечи от него и да потъне в мислите си. Денис се надули и взе книгата. Добре де, тогава той щеше да си почете сам.
— Същността не е в зрението, а в надеждата — рече тихичко Артьом. — Страхотно, нали? Само че това не се отнася за мен.
— Защо?
— Аз няма на какво да се надявам. Дори и да не ослепея напълно, положението ми пак няма да стане по-добро от сегашното. Обикновено хората се надяват на чудо, на нещо, което ще стане от само себе си, или на нещо, което някой ще направи за теб. А аз трябва да работя усърдно и да се радвам на всеки изминал ден, да се радвам, че все още виждам поне малко и че не съм изживял този ден в пълен мрак. Има едни компютри, които, ако ги включиш към инструментите, сами записват нотите. Ти свириш, а те записват. Трябва ми такъв компютър и вече ще мога да съчинявам музика.
— Мислех, че искаш да станеш пианист — каза изненадано Денис.
— Какво говориш, какъв пианист може да излезе от мен? Помисли сам. Разбира се, аз свиря добре, но ти не можеш цял живот да стоиш до мен и да разучаваш нотите заедно с мен.
„Ще стоя, ще стоя до теб! — поиска да извика Денис. — Готов съм да стоя до теб денем и нощем и да ти помагам. Защо не искаш да го правя?“
— Това ще отнеме много време — продължи Артьом. — Ще са нужни месеци само за да разуча партитурата, а аз няма да мога да я прочета от листа. Но за сметка на това толкова добре владея рояла, че мога да свиря всякакви импровизации. Татко казва, че импровизациите ми не звучат зле. Ако се упражнявам, сигурно бих могъл да стана композитор, какво ще кажеш?
„Ами аз? — попита наум Денис. — Какво ще правя аз? Ти ще използваш компютър и повече няма да имаш нужда от мен“.
— За да станеш композитор, трябва да завършиш консерватория — каза авторитетно той, стараейки се гласът му да звучи уверено и непоколебимо. — А ти няма да можеш да учиш там.
— Ще мога.
— Както в училище ли? — попита с надежда Денис.
— Едва ли. Ти няма да можеш да ми помагаш, така че ще ми се наложи да се приспособя по някакъв друг начин.
— Защо да не мога да ти помагам? За тъпак ли ме вземаш? Помагах ти през цялото време — дори когато учеше в по-горен клас от мен. И се справях с програмата ти.
— Проблемът не е в това, Дениска — каза кротко Артьом и Денис се засегна от умалителното обръщение. — Ти не можеш да бъдеш непрекъснато с мен.
— Защо? Мога, ще видиш.
— Не. Ти трябва да имаш собствен живот и своя работа. Не можеш вечно да ми бъдеш бавачка. И не трябва.
— Кажи ми направо, че съм ти омръзнал — избухна Денис. — Искаш да се отървеш от мен, така ли?
Артьом се надигна в леглото и завъртя глава, стараейки се да фокусира погледа си върху своя приятел.
— Защо говориш така? — рече той с укор. — Ти си мой приятел — най-близкият и единственият ми приятел. Но скоро всичко ще бъде съвсем различно. През септември ти отново ще тръгнеш на училище, а аз вече няма да съм ученик. Дотогава двамата с теб ще бъдем заедно, но след това ще ни се наложи да заживеем отделно един от друг, разбираш ли? Ще минат още една-две години, ти ще си намериш приятелка и ще имаш нужда от много свободно време, за да се срещаш с нея. Ще трябва да учиш някъде, за да се сдобиеш с професия. Ще трябва да се ожениш и да се посветиш на семейството си. Навярно все още не го осъзнаваш, но със сигурност ще стане точно така. И аз ще се превърна в бреме за теб.