Въпреки че бе съвсем малък, Денис взе зрялото решение „да се изгради сам“, учеше старателно и тъй като често нямаше къде да подготвя домашните си, висеше до късно в училище — или в библиотеката, или в занималнята, където винаги го пускаха, или просто в празната класна стая, тъй като чистачките в училището не го пъдеха. Учителите знаеха семейното му положение и му съчувстваха, макар че реално не можеха да му помогнат с нищо. И точно по тази причина, когато бащата на Артьом се обърна към завеждащата учебната част, тя посочи неговото име.
Денис прие предложението да помага на Артьом с ентусиазъм. Първо, щеше да има поне някакви джобни пари, каквито майка му никога не му даваше, тъй като беше готова да похарчи последната си копейка за пиене и мезе за своята компания. Второ, това беше възможност да учи не в класната стая, където малчуганите вдигаха шум, а в нормални условия. Трето, така щеше да се сдобие с възможността да учи по програмата на по-горния клас, а на Денис му се струваше, че това е много важно. Нали се стремеше да е отличник. А четвъртото му съображение някак незабележимо, но много бързо се превърна в най-важното, в единственото и определящото. Той виждаше, че го обичат, и знаеше, че е нужен. Не можеха без него. Артьом тъгуваше без него. Артьом беше почти безпомощен без него. Артьом имаше нужда от него, както имаха нужда от него леля Катя и чичо Тенгиз. Те го глезеха. Те го пазеха. Те го лекуваха, когато се разболяваше. Те не забравяха (за разлика от пияната му майка) да му честитят рождения ден и му подаряваха не какви да е подаръци, а избрани с любов и съобразени с неговите вкусове и интереси. Тук, в семейство Кипиани, той откри своя дом, своите втори родители и своя по-голям брат. И в този дом той не беше жалък храненик, а човек, без когото не можеха да се справят. Чувството за собствената му значимост и необходимост радваше Денис. То го правеше щастлив.
И изведнъж се оказа, че някой се кани да му отнеме това усещане.
Душата го болеше под наплива на непознато досега остро чувство, което го разкъсваше. Но той все още не знаеше, че това чувство има много просто название — ревност.
— Има нещо гнило в Дания — каза следователят Гмиря. — И още повече — във фирма „Турела“.
Туристическа агенция „Турела“ беше акционерно дружество с ограничена отговорност. Осмината акционери (които бяха и служители на фирмата) бяха избрали на общото си събрание съвет на директорите. Генерален директор бе станала Елена Петровна Тумакова, която впоследствие смени фамилията си на Дударева, тъй като се омъжи. Тя притежаваше и контролния пакет акции. Дивидентите от акциите се изчисляваха в съответствие с получената печалба, а както е известно, печалбата се изчисляваше в съответствие с финансовите документи. Но от известно време акционерите бяха започнали да забелязват, че уважаемата Елена Петровна, която обичаше да си играе на демокрация и лично довеждаше някои от най-важните или престижни клиенти, е отворила черна каса и част от парите не минава по документи. А когато според финансовите отчети влизаха по-малки суми, това означаваше, че се начисляваха по-малки печалби и доходите на акционерите не бяха такива, каквито би трябвало да бъдат. Естествено акционерите не можеха да са доволни от това положение на нещата. Те дадоха на Елена Петровна да разбере, че маневрите й не са останали незабелязани, а тя най-откровено ги излъга, че има нужда от налични средства в интерес на самата фирма. Трябва ли да се дават рушвети на противопожарната служба например? Трябва. Ами на санитарно-хигиенните служби? Също трябва. Трябва ли да се извика водопроводчикът Петя или електротехникът Саша за спешен ремонт? Трябва. Трябва ли да се отиде някъде бързо, за да се свърши работа на фирмата, когато служебната кола е заета и се налага да вземе такси? Когато възникнат проблеми, трябва ли да се купуват дребни и не толкова дребни подаръци за умилостивяване на разни служители, от които зависи да се запазят билетите за нужния полет или да се издадат визи, но в никакъв случай да не се изложат пред някой важен клиент? Тя изброи около трийсетина причини, заради които непрекъснато имаше нужда от пари в брой. Трудно беше да се спори за това, защото причините бяха истински, а не измислени, и акционерите го разбираха, но нямаха възможност да проследят колко от парите в тази черна каса харчеше Елена Петровна реално за фирмата и колко слагаше в джоба си. Ропотът постихна и това насърчи бодростта и ентусиазма на госпожа Дударева. Тя окончателно се развихри, овладя цялата „Турела“ и лека-полека започна да прогонва най-опърничавите. Хората дълго търпяха, тъй като едно от правилата в устава гласеше, че пакетът акции принадлежи само на онези, които работят във фирмата. Ако някой напускаше, той беше длъжен да продаде акциите си на „Турела“, за да не отидат в чужди ръце. Сега хората вече не искаха акции, но условията на работа ставаха все по-непоносими. Елена Петровна направо унищожаваше всички, които протестираха най-силно срещу черната каса, борейки се за собствените си доходи.