— Какво търсим? — не издържа най-сетне Чистяков. — Разглеждаш ту касети, ту дискове.
— И аз не знам какво точно търся — призна си Настя. — Момчето, което е чуло музиката, не е разпознало от какво устройство звучи. Така че с еднакъв успех може да е и касета, и диск.
Те се прибраха вкъщи с доста беден урожай. Успяха да намерят „Шотландска симфония“ само в един вариант — на компактдиск в изпълнение на оркестъра на Берлинската филхармония под диригентството на Джеймс Ливайн. Вярно, в същото време Настя не се лиши от удоволствието да си купи огромно количество дискове на Павароти и Шопен.
Вкъщи тя веднага отвори откритата с толкова усилия придобивка и започна да я прослушва. Много добре си спомняше на кои фрагменти обърна внимание Артьом и напрегнато се вслушваше в музиката, но с огорчение призна, че на записа нямаше нищо такова. Разбира се, самият Артьом също трябваше да чуе записа, но той най-вероятно щеше да потвърди мнението й. Жалко.
В понеделник още сутринта Настя се свърза със служителите, които отскоро се занимаваха с борба с всевъзможните видове пиратство — както видео, така и аудио. Те й предложиха да отиде при тях и да порови из купчината иззети касети, тъй като не разполагаха със специалисти по симфонична музика и едва ли някой можеше да каже веднага дали сред тези записи има Менделсон. Настя изгуби два часа, за да прегледа добросъвестно касетите, но не откри онази, която търсеше. Тя взе един лист и написа със син флумастер и едри букви: „Феликс Менделсон Бартолди. „Шотландска симфония“.
— Къде да закача това? — попита Настя.
— Закачи го на видно място — отвърнаха й те. — За да се набива на очи, иначе ще забравим. Ако се появи, ще ти звъннем.
Наложи й се да се задоволи с обещанията им.
Жегата, задухът и палещото слънце се стовариха с такава сила върху Денис, когато излезе от хладния вход, че едва не му притъмня пред очите. Все пак в апартамента беше доста по-комфортно и когато рано сутринта тичаше от къщи към Артьом, дори не предполагаше, че към дванайсет на обед просто ще бъде невъзможно да стоиш навън. Първата му боязлива мисъл бе да се върне обратно и да обясни на Артьом, че не е отишъл никъде заради жегата и че е по-добре да отиде друг път, когато малко се поразхлади. Но Денис Баженов моментално отхвърли тази мисъл. Как така ще се върне? Артьом трябваше да осъзнае, че Денис е неговата дясна ръка, неговото второ „аз“. Самият Артьом сигурно нямаше да се изплаши от жегата и щеше да отиде да търси нужния диск. Значи Денис също трябваше да постъпи така. Освен това имаше опасност, ако не намери записа и не го занесе, Артьом да се обади на Каменская, а това бе крайно нежелателно. Което означаваше, че трябва да отиде и няма защо да се разкисва.
Най-близкото място, на което имаше сергии с касети, се намираше до метрото. Играейки си демонстративно с червеното топче, Денис отиде там и се поинтересува дали имат записи на Ирина Астапкина. Мрачният продавач дори не вдигна очи към него и измърмори под носа си, че нямат подобни неща. Денис отиде до другата спирка с метрото, качи се горе и отново спря пред сергията. След това отиде на следващата спирка на метрото, и на следващата, и на следващата… По принцип можеше да отиде веднага в Дома на културата „Горбунов“, който хората наричаха „Горбушка“ и където можеше да намери всичко или почти всичко и дори да поръча онова, което го нямаше. Но „Горбунов“ беше далеч и докато се придвижваше натам, Денис слизаше на всички междинни спирки с надеждата да намери записа, който Артьом искаше. Той преследваше и още една цел: ето защо мислеше не само за Астапкина и за нейните песни, а и за това как да се озове на колкото се може повече места. Искаше да го забележат.
Денис вече се отдалечаваше от поредната сергия и крачеше към подлеза на метрото, когато някой му подвикна:
— Ей, чакай малко!
Той се обърна и видя младеж на около двайсет и пет години, доста хилав на вид, но с нагла физиономия. Денис реши да не се церемони и му отвърна не много любезно:
— Какво искаш?
— Някакъв запис ли търсиш? — попита младежът.