— Търся.
— Какъв?
— На Ирина Астапкина. Чувал ли си за нея?
По физиономията на младия мъж се изписаха някакви неясни за Денис чувства.
— Астапкина… — изрече бавно той. — Това е рядък запис. Почти никой не го търси, затова не го излагаме на сергиите. Но ти искаш да си го купиш, така ли?
— Искам — отвърна дръзко Денис. — Къде мога да го намеря?
— В момента — никъде. Имаше само един тираж, и то много малък. Направен е в Германия, познавачите полека-лека го изкупиха, но тъй като няма търсене, не сме го поръчвали. Но ако много ти трябва, ще ти го намеря, само че ще струва по-скъпо. Какво ще кажеш?
— Да, разбира се — въодушеви се Денис, — много ми трябва. Ще платя колкото кажеш.
— Разбрано — кимна младежът. — Имам един познат, сполетя го нещастие, остана без пукната пара и разпродава малко по малко цялото си имущество, за да не умре от глад. Радва се на всяка копейка. Той има диск на Астапкина, знам го със сигурност. И ще го продаде. Къде живееш?
— На „Красние Ворота“, защо?
— Хайде да се видим довечера, ще ти донеса диска. Към единайсет часа, става ли?
— Много е късно — отвърна неуверено Денис. — Не може ли по-рано?
— Няма да успея по-рано. Продавам тук до девет вечерта, после предавам стоката, след това трябва да отида и да взема диска от този познат, който също живее далеч, а сетне да дойда при теб на „Красние Ворота“. Няма да успея преди единайсет.
— Добре. Кажи къде да те чакам и колко ще струва.
— Ще струва петдесет хиляди, имаш ли толкова?
— Петдесет хиляди ли? — уточни за всеки случай Денис.
— Стари пари, а пък нови ще струва само петдесет рубли. Или това ти е скъпо?
— Не, не, ще намеря. А къде ще се чакаме?
— Знаеш ли двора зад метрото, в дъното?
— Знам го.
— Ще се срещнем там. А какво е това топче, дето го въртиш непрекъснато?
Все още имаше възможност да направи крачка назад, все още имаше обратен път или начин да заобиколи опасността. Можеше да каже, че е намерил топчето преди половин час във вагона на метрото. Или че вчера си го е купил от магазина…
— Ами… тренирам си пръстите.
— Защо? В цирка ли искаш да работиш?
— Не, искам да стана пианист. Добре, до довечера.
— До скоро — подхвърли разсеяно продавачът.
„Може да ме е попитал просто така — размишляваше Денис по пътя към блока, в който живееха Кипиани. — Нормално е да прояви такъв интерес. Аз също бих попитал, ако видя човек, който си играе с някакво топче. Всеки би попитал. Но този младеж дори не се поинтересува как се казвам и къде живея. А освен това много добре видя, че съм аз, а не Артьом. Или Каменская е права и той наистина не е запомнил лицето му, а пък и ние с Артьом сме облечени доста сходно — с бели фланелки и светли къси панталони. Панталоните ни дори са съвсем еднакви, леля Катя ги купи и на двама ни“.
Сърцето му прескачаше и примираше от страх. Денис не беше сигурен, че постъпва правилно. Разумът му подсказваше, че след тази негова самодейност може да последват огромни неприятности. Но сърцето му нашепваше друго. Той трябваше да извърши нещо, от което Артьом да разбере, че на този свят няма по-добър от Денис. И никой няма да му бъде по-предан от Денис. И никой няма да го обича и да го уважава повече от Денис. И никой няма да се грижи за него повече и по-добре от Денис. Сърцето му нашепваше трескаво и настойчиво и не просто нашепваше, а крещеше с цяло гърло, пищеше, плачеше и заглушаваше спокойния и мъдър глас на разума.
„Знам какво трябва да направя — мислеше си той, докато се качваше към апартамента, където го очакваше болният Артьом. — Ще поискам диктофона от Артьом и ще запиша разговора си с онзи младеж. Артьом ще го чуе и ще каже дали това е той или не. А след това сам ще се обадя на Каменская и ще й съобщя къде може да го намери. След като работи на сергията, значи трябва да е там или всеки ден, или през ден. И тогава Каменская ще дойде при Артьом и ще му каже колко съм смел. Точно така, сам ще й се обадя. И сам ще й кажа всичко“.
— Един господ знае, прилича на описанието, облечен е с фланелка и светли къси панталони и на вид е около седемнайсетгодишен, както каза Костя. Играеше си с едно червено топче и каза, че искал да стане пианист.
— И къде каза, че живее?
— На „Красние Ворота“.
— „Красние Ворота“… много е възможно. Би трябвало да живее точно там. Какво се разбрахте с него?
— Да се видим в единайсет часа на едно закътано място.
— Супер. Действай.
— Витя…
— Не се притеснявай, в нашата държава всеки труд е почтен и се заплаща добре. Ще те възнаградя подобаващо.