Когато Денис се върна, Артьом вече не спеше. Лежеше, мушнал ръце под главата си, и си мечтаеше за нещо, което, ако се съдеше по усмивката му, беше приятно.
— Намери ли записа? — попита веднага той, щом Денис влезе в стаята.
— Мисля, че го намерих. Запознах се с едно момче, то каза, че знае кой има този запис, довечера ще го донесе.
— Наистина ли? — зарадва се Артьом. — Прекрасно.
— Как си?
— Добре съм.
— Сега ще пиеш лекарство — каза строго Денис. — И ще си направиш гаргара. Трябва да ти премерим и температурата.
— Стига, Денис, защо трябва да я мерим? И без това усещам, че нямам температура — съпротивляваше се Артьом.
— Не — рече твърдо Денис, — леля Катя каза, че трябва да я мерим от четири до шест вечерта. Като се върне от работа, ще ме попита дали сме го направили. И аз какво ще й кажа?
Сърцето му пееше от радост. Той отново господстваше напълно над приятеля си, даваше му лекарствата и термометъра, ръководеше го, проявяваше строгост и с всичките си действия демонстрираше колко е необходим на Артьом. Дори успя да изпълни нещо, което изглеждаше неизпълнимо — намери му рядък диск, който отдавна вече не бе на пазара. Но го намери, защото така искаше Артьом. Артьом беше толкова умен, толкова зрял, толкова необикновен и талантлив и нямаше по-голямо щастие в живота от това да бъде до него, да е негов приятел и да му помага.
Разбира се, Артьом имаше температура, но не чак толкова висока, както преди. Денис вдигна възглавницата, за да го настани по-удобно в леглото, и отиде в кухнята да стопли храната. Артьом стана, за да се нахрани, но към края на обяда отново почувства слабост и си легна.
— Дай ми топчето, моля те — каза той на Денис. — Да си поразкърша малко пръстите.
Топчето беше в джоба на Денис. Юношата се отдалечи бавно към масата, правейки се, че го търси сред книгите и тетрадките, където беше сутринта, и се опита да го извади незабелязано от джоба си.
— Не го търси там — каза Артьом, — не е там. Вече го търсих, докато те нямаше. Къде ли съм го дянал?
— Сигурно е в другата стая — предположи с облекчение Денис.
Той излезе и след минута се върна с топчето в ръка. Артьом взе любимата си играчка, направи няколко движения с пръсти, но след това спря и доближи с недоумение топчето до лицето си.
— Много странно мирише.
— На какво мирише? — не разбра Денис. — Изобщо не мирише.
— Мирише на нещо сладко… На сладолед. И е малко лепкаво. Да не би да си го взел, когато си излизал?
Денис понечи да излъже, но реши, че е безсмислено. Беше трудно да излъжеш Артьом, защото усетът му наистина бе невероятен. И бездруго щеше да разбере, че Денис го лъже, дори той да отричаше до последно, и щеше да се обиди.
— Да, взех го. Какво толкова? Ти и без това спеше, когато излизах, и си помислих, че няма да ти трябва.
— Но нали Каменская каза да не си играем с топчето навън. Забрави ли?
Артьом се развълнува и на Денис му стана приятно. Той се притесняваше за приятеля си и се страхуваше да не му се случи нещо. От друга страна, отново се сети за тази Каменская… Дявол да го вземе, както да върти и да суче, все на нея налита! Налагаше се да сподели плана си с Артьом.
— Взех го нарочно. Ами ако наистина те търсят? Търсят теб, но ще намерят мен и тогава ние ще ги спипаме — заговори възбудено той. — Струва ми се, че младежът, който ми обеща да донесе диска на Астапкина, забеляза топчето и дори ме попита защо го въртя в ръката си. Довечера ще се срещна с него, ще запиша гласа му на диктофона и ще ти дам да го чуеш. Ако това е човекът, с когото си разговарял оня ден, ние ще го проследим сами и ще го хванем. Нали е страхотно?
— Ти си полудял! — Артьом се задави и се закашля. — Какво си намислил? Как ще го проследим, как ще го хванем? Да не сме следователи? Трябва да се обадим на Каменская и да й разкажем всичко.
— Как ли пък не! — възмути се Денис. — Засега няма какво да й разкажем. Първо трябва да се убедим, че това наистина е той, и чак след това да й се обадим. Хората се занимават със сериозни неща, а пък ние ще им отвличаме вниманието с глупости.
Аргументът, от който вече се възползва веднъж, му се стори много убедителен и Денис реши да го пусне в действие повторно. Сметката му излезе вярна и Артьом отново го послуша.
— Общо взето си прав — каза замислено той. — Може да ти се е сторило и онзи младеж да се е поинтересувал от топчето просто така. Трябва да проверим. Само че, много те моля, бъди внимателен.
— Не се тревожи — заяви уверено Денис, — всичко ще е наред. Ще ми дадеш ли диктофона?
— Разбира се, вземи го.