— Не, не, разбира се, целия ден ще си бъда вкъщи.
Внезапно го прониза остра тревога. Защо ли Каменская му се обаждаше късно вечерта? Да не би нещо да се е случило с Денис? Той усещаше, че не трябва да се захващат с това. Артьом протегна ръка, сграбчи електронния часовник и го доближи до очите си. Зелените светещи цифри показваха 22,10. Наистина ли беше толкова рано? Значи Денис все още не се е срещнал с онзи тип и не може да му се е случило нещо лошо. Артьом малко се поуспокои.
— Какво е станало? — попита вече по-уверено.
— Намерихме един запис на Менделсон и ми се струва, че той отговаря на описанието, което ти ми даде. Но искам да го чуеш лично. Може ли да дойда утре при теб към десет часа сутринта?
— Да, разбира се… — Той замълча за малко. — А вие къде намерихте този запис? Той е много необичаен и бих искал да го имам. От кой магазин го купихте?
— Не съм го купила от магазин.
— А къде го намерихте?
— От един човек.
— А можете ли да го попитате откъде го е купил?
— Артьом, не искам да те плаша, но този човек е мъртъв. Бил е наркоман и ти много точно ми описа начина, по който е говорил. Само че ти си решил, че е възрастен, а в действителност той е бил млад, но наркотиците дават такъв ефект, ако ги съчетаеш с транквилизатори.
Мъртъв… На Артьом му се стори, че сърцето му пропадна в някаква бездна. Мъртъв. Преди седмица беше жив, седеше на пейката, разговаряше, слушаше музика. Бил е млад. А сега е мъртъв. Обзе го страх. И в следващия миг той си спомни за Денис. Как така ще е мъртъв? А с кого ще се срещне Денис? Чий глас се кани да запише? Кой му е определил среща късно вечерта в пустия мръсен двор? Страхът за приятеля му моментално прерасна в паника.
— Анастасия Павловна…
— Да? Слушам те, Артьом.
Гласът й, напомнящ му за приспивна песен и в същото време за музика на Дебюси, го успокои като охлаждащ мехлем върху пламтяща кожа.
— Сигурно не е той — започна неуверено Артьом.
— Кой?
— Ами онзи, който е мъртъв… Сигурно това не е онзи човек, който тогава седеше на пейката.
— Защо да не е той? — Каменская се напрегна и той много ясно долови това от гласа й. Изобщо той много добре улавяше интонациите. Дори и най-малките промени в гласа му подсказваха промените в емоциите на хората по-красноречиво от която и да било мимика.
— Защото днес Денис се разхождаше из улиците с топчето. Търсеше ми диск на Астапкина… И един младеж му казал, че има такъв диск, и определил среща на Денис в единайсет часа вечерта. А освен това го попитал какво е това топче и защо си играе с него. А пък той му отговорил, че иска да стане пианист. Та затова си помислих, че ако онзи човек наистина е мъртъв, на Денис няма да му се случи нищо лошо. Но щом е определил среща на Денис, значи не е мъртъв.
— Чакай малко, чакай малко. — Този път гласът на Каменская прозвуча твърдо и ледено. — Какво значи „Денис се разхождаше из улиците с топчето“? Нали забраних да правите това.
— Знам, но той го направи. Излезе, докато спях. И не съм видял, че е взел топчето.
— Нарочно ли го е направил?
— Мисля, че нарочно… Каза, че искал престъпниците да го намерят, че не го е страх, че е силен и трениран и ще ги хване сам. И ще ги предаде на милицията. Анастасия Павловна, страх ме е за него…
— Така. — Тя направи пауза, като явно обмисляше нещо. — По-късно ще си поговорим за това, че приятелят ти е постъпил неправилно. Къде ще стане срещата?
Артьом й обясни, стараейки се да бъде колкото се може по-точен.
— В колко часа?
— В единайсет.
— Благодаря ти, че ми каза.
Тя затвори слушалката, без да се сбогува, но Артьом не се обиди. Той разбираше, че двамата с Денис бяха извършили непростима глупост, и отчаяно се ругаеше, че не бе осъзнал това по-рано, докато приятелят му беше още тук и докато все още можеше да го задържи, да не го пусне и да го разубеди. Но той се поддаде на уверения му тон и на момчешкия му хъс, а освен това, честно казано, този хъс обзе и него само при мисълта, че двамата биха могли да заловят престъпник. Истински престъпник. Господи, къде му беше умът? Това бе непростимо! Все пак Денис беше само на шестнайсет години и нямаше защо да го обвинява, но Артьом вече бе на деветнайсет и баща му съвсем правилно казваше, че ако не беше слепотата му, сега щеше да е войник и дори може би щеше да воюва някъде. И за какво си мислеше в този момент? А на всичко отгоре легна да спи, сякаш нищо не се е случило. Какъв късмет, че Каменская се обади. Колко хубаво беше, че тя съществуваше на този свят. Каменская задължително щеше да измисли нещо и нямаше да допусне някакво нещастие да сполети Денис.