— Готово е.
Олга подправи салатата с майонеза и я сложи на масата пред мъжа си. Михаил взе филийка хляб и започна да поглъща с апетит пресните зеленчуци.
— Да ти направя ли кафе?
— Да, ако обичаш.
Тя изсипа зърната в кафемелачката и натисна бутона. Нервите й бяха изопнати до такава степен, че силното бръмчене близо до ухото й се струваше направо непоносимо. Едва се удържа да не захвърли вибриращата и виеща машинка на пода и да не се разкрещи.
— Значи казваш, че той ходи на панаира за книги? — попита я най-неочаквано мъжът й.
— Да.
— Добре че ми го каза. Трябва да потърсим дали има някакви връзки там.
— Миша, какви връзки? Той не е престъпник! — занарежда отчаяно Олга. — Не е убил никого.
— А ти откъде знаеш? Защо го защитаваш, като че ли ти е роден брат? Благодаря. — Той побутна настрани празната чиния. — Беше много вкусно.
— Да ти е сладко. — Тя си пое дълбоко въздух, сякаш се канеше да скочи в дълбока вода. — Познавам добре Георгий. Срам ме е и се страхувам да ти го кажа, но го познавам много добре. И със сигурност знам, че не е убиец.
— Така. — Михаил се изправи и погледна разтревожено жена си. — Какво означава „срам ме е и се страхувам“? Какви са отношенията ви?
— Отношенията ни са близки, Миша. Много близки. Е, сега вече знаеш всичко.
Олга отпусна безсилно ръце и заплака.
— Моля те, умолявам те… Направи нещо, поговори със следователя, нали имаш връзки… Обясни му, че Георгий не би могъл да извърши нищо лошо. Разбирам, че сега вече няма да искаш да живееш с мен и имаш пълно право да ме изгониш. Добре, тъй да бъде — изгони ме, само го спаси!
Тя вече не мислеше за огромната болка, която причинява на мъжа си, и в главата й пулсираше само една мисъл: да спаси Георгий, който нямаше никаква вина. Той не можеше да е виновен, той не би могъл да убие жена си! Михаил седеше пребледнял, а ръцете му трепереха.
— Значи ето какво било… Оля, но защо… Боклук такъв! — изкрещя изведнъж той. — Лъжлив боклук! Откога продължава това?
— От половин година — рече през сълзи тя.
— И ти си ме мамила половин година! Половин година си ходила по срещи с него, а на мен си ми дрънкала разни лъжи за поликлиники и магазини, така ли? Половин година си лягала в леглото с него, а сетне си се прибирала вкъщи и си ме прегръщала, така ли? Кажи? Така ли беше?
Тя кимна.
— Миша, скъпи мой, ти си прав, прав си за всичко. Аз съм отвратителен лъжлив боклук, можеш да ме наричаш както си искаш, само го спаси!
Олга се разплака отчаяно и силно.
— И според теб как трябва да спася твоя любовник? — попита с неочаквана хладина съпругът й.
— Поговори със следователя, помоли го… Щом си в течение на събитията, значи знаеш кой води разследването. Кажи му, че Георгий не е виновен, на теб ще ти повярват. Миша, моля те! Умолявам те! Искаш ли да падна на колене пред теб?
— Недей. — Устните му се разкривиха в гнуслива усмивка. — Нека минем без патетичност. Добре де, да речем, че успея да постигна резултат и пуснат твоя любовник. И какво ще стане след това? Ти ще се омъжиш за богатия вдовец и ще ме зарежеш заедно с мизерната ми милиционерска заплата, така ли? И ще вземеш и сина ни, за да расте в безгрижие, богатство и охолство? Изобщо как си представяш по-нататъшния развой на събитията?
— Не знам, Миша… Ще стане, както ти решиш, само го спаси. Ако кажеш, ще си отида; ако кажеш, ще остана.
— Ще останеш ли? И ще ми бъдеш вярна съпруга? Или ще продължиш да ме лъжеш и да ходиш на срещи с твоя Дударев?
— Давам ти честната си дума, кълна се, че никога повече няма да се видя с него, ако ми кажеш да остана. Няма да те лъжа. Само направи нещо…
Михаил излезе мълчешком от кухнята. След няколко минути Олга го видя в антрето — напълно облечен със светли панталони и лека риза с къс ръкав.
— Къде отиваш? — попита тя с надежда.
Може би Михаил се е вслушал в молбите й и сега ще отиде при онзи следовател да се разбере с него.
— На работа.
— Ще направиш ли каквото те помолих?
— Не знам. Аз задържах Дударев. Но сега, когато стана ясно, че той ти е любовник, нямам право да водя разследването. Трябва да съобщя това на ръководството и да предам делото на друг следовател.
— Но ще си поговориш с него, нали? — настояваше Олга.
— Едва ли. В принципите ми не влиза да защитавам престъпници, а още по-малко убийци. Всъщност твоят любовник знае ли къде работя?
— Разбира се.
— Значи е знаел кой го разпитва, но не каза нито дума. Браво на него, истински джентълмен. Но въпреки това е глупак. Ако ми беше казал веднага, моментално щях да го пратя при друг следовател, може би щеше да извади по-голям късмет с него. Желая ви всичко хубаво, Олга Василевна!