Той затръшна вратата с всичка сила. Олга стоеше неподвижно в антрето, загледана тъпо в мястото, където току-що стоеше мъжът й, сякаш продължаваше да разговаря с него. „Направи нещо — повтаряше си тя наум, — направи всичко необходимо, за да го спасиш, и аз ще ти бъда вярна съпруга до гроб“.
ГЛАВА 2
Борис Виталевич Гмиря пое от следователя Ермилов наказателното дело за убийството на гражданката Елена Петровна Дударева. Уликите срещу мъжа на убитата бяха повече от убедителни и той не бързаше да пуска задържания. Вярно, обискът в дома на Дудареви не даде ценни резултати и не бяха открити никакви следи за това, че там е било изработено взривно устройство и че смъртоносният сигнал е бил изпратен точно оттам. Но Гмиря бе напълно съгласен с предшественика си Ермилов, че бутона може да го натисне всеки и че изобщо не е задължително самият Дударев да е извършил това. И сега той бе изправен пред проблема да разпита поголовно всички обитатели на блок номер осем и на съседните блокове дали някой не е виждал близо до колата подозрителни хора, които се мотаят без работа или чакат неизвестно какво. Може би в момента на взрива някой бе видял как самият съпруг на Елена Петровна е излязъл на балкона? В края на краищата фактът, че дистанционното управление не бе намерено в апартамента, все още не означаваше нищо, тъй като до пристигането на милицията беше минало доста време и виновникът за скоропостижната смърт на любимата си съпруга съвсем успешно би могъл да натика уликата къде ли не, включително и в шахтата за боклук, която между другото също трябваше да се огледа. Паралелно се проверяваше целият кръг от познати на Георгий Николаевич Дударев, за да се установят лицата, които заподозреният би могъл да ангажира за толкова деликатна работа като ликвидирането на собствената му жена.
Оперативният работник Сергей Зарубин — чевръсто, съобразително и съвсем нисичко на ръст момче, изпълняваше задачата да разпита обитателите на микрорайона, в който бе станала трагедията. Обикаляйки апартаментите един след друг, той най-често се срещаше с хора, които през онази гореща неделна сутрин не са били в града. „Направо е изумително — мислеше си той, докато се качваше на поредния етаж и натискаше поредния бутон на звънеца, — всички надават вой, че тънат в мизерия, а когото и да попиташ, всички имат вили. Или поне коли, с които излизат извън града, за да се отърват от задушния бетонен кафез“.
Беше му горещо, ризата му бе залепнала за гърба, а панталоните — по краката, и когато излезе от входа, който вече бе обиколил, Сергей се отправи към близкия павилион, за да си купи кутия студена „Пепси кола“. Пътьом му хрумна мисълта, че ако някой страничен човек е чакал дълго някого тук, не е изключено също да е отишъл до павилиона за разхладителна напитка. Разбира се, ако ставаше дума за някой печен и опитен престъпник, той нямаше да се разкрие толкова глупаво, но не всички престъпници бяха опитни и умни и сред тях също се срещаха какви ли не, включително и не съвсем предпазливи.
— Какво имате в хладилника? — попита той съненото на вид момиче, което стоеше зад витрината.
— Всичко — проточи вяло то. — Всичко е изложено на витрината, изберете си.
— Да не искате да кажете, че всичко, което е на витрината, го има и в хладилника? — уточни недоверчиво Сергей.
— Всичко — отвърна непоколебимо момичето.
— Дори и обикновена минерална вода?
— „Вера“ и „Свят извор“. Каква искате?
— Дайте ми „Извор“. Колко ви дължа?
Момичето каза цената. Сергей дълго рови в портмонето си, търсейки дребни, като в същото време си мърмореше нещо забавно, хвърляйки дяволити погледи към омаломощеното от жегата момиче, и в крайна сметка го разприказва. Естествено започнаха с въпроса как върви търговията в тази горещина, а сетне плавно преминаха към постоянните клиенти — служителите от близките учреждения. А след това Сергей, забелязал, че предпазливостта на събеседничката му се изпари, й призна причината за интереса си.
— Олеле, от милицията! — Момичето, кой знае защо, плесна с ръце и се разсмя. — Ама вземат ли такива дребосъци в милицията?
— Разбира се, вземат ги и още как. Нарочно, та никой да не се сети, че съм от милицията — обясни й заговорнически Зарубин. — Е, Лялечка, ще си спомниш ли нещо от вчерашния ден?
— Че какво има да си спомням — въздъхна угнетено тя. — Беше истинско мъртвило, ведомствата не работеха, а пък хората, които живеят тук, до един си заминаха по вилите. Когато градът е пуст, търговията ми не върви.