Госпожа Белмор въздъхна.
— Постигна ме обичайната съдба на хората, които виждат духове — смирено каза тя. — Способността ми да се срещам с духове се обяснява с преяждане или се окачествява като измислица. Но нищо, остава ми поне спомен от това крушение — целувка от онзи свят. Терънс, знаете ли дали капитан Киксолвинг е бил храбрец.
— Мисля, че са го сразили при Йорктаун — каза Терънс. — Говори се, че още след първото сражение е ударил на бяг с цялата рота.
— И аз така си мислех — че е бил плашлив — каза разсеяно госпожа Белмор. — Но можеше поне още един път.
— Да участвува в сражение ли? — попита глупаво Терънс.
— Че какво друго мога да имам пред вид? Време е да се стягам, автомобилът ще бъде тук само след час. Безкрайно съм доволна от прекарването в Клифтоп. Каква великолепна утрин, нали, Терънс?
По пътя към гарата госпожа Белмор извади от чантата си копринена носна кърпа и я погледна със загадъчна усмивка. После я върза на няколко здрави възела и в удобен момент я хвърли в урвата край пътя. В стаята си Терънс даваше нареждания на своя лакей Брукс.
— Увий всичко това в един пакет — каза той и го изпрати на адреса, посочен в тази картичка.
Картичката беше на някакъв човек от Ню Йорк, който даваше под наем дрехи за костюмирани балове. А „всичко това“ представляваше мъжки костюм от далечните дни на 1776 година, целият от бял атлаз, със сребърни токи, с бели копринени чорапи и обувки от бяло шевро. Костюмът се допълваше от напудрена перука и сабя.
— А после потърси копринената ми кърпа с инициала в ъгъла — добави Терънс с известно безпокойство. — Сигурно съм я изпуснал някъде.
След месец един ден госпожа Белмор и още две-три дами от висшето общество изготвяха списък на хората, които да бъдат поканени на излет в Катскилските планини. Госпожа Белмор прегледа за последен път списъка. В него фигурираше и името Терънс Кинсолвинг. Тя взе цензорския си молив и леко зачеркна това име.
— Много е стеснителен — сладко обясни тя на другите.