— Разбирате ли? — Гласът на капитана звучеше тревожно и настоятелно. — Нямате разрешение да навлизате в това въздушно пространство!
Дан изключи радиостанцията.
Отвъд горящия микробус видя три високи огради, които обграждаха радиотелескопите на обсерваторията. До една от тях, която приличаше на хангар, бе паркиран открит камион.
Сателитните антени внезапно станаха по-големи. Пейдж прелетя на триста метра над тях, направи вираж и се отправи обратно към мъжа и жената, проснати на земята.
Когато самолетът беше точно над обсерваторията, Тори погледна надолу.
— Камионът до ниската постройка… Мисля, че видях… — Тя млъкна внезапно.
— Какво има? — изгледа я разтревожено Пейдж.
— Има трупове в каросерията.
— Трупове ли?
— Нахвърляни са един върху друг — отвърна ужасено тя.
Дан незабавно зави наляво. Направи кръг и се върна над радиотелескопите, като се насочи към камиона. Този път зае позиция със самолета, така че да погледне долу от страничния прозорец.
В каросерията на камиона бяха натрупани човешки тела със стърчащи във всички посоки крайници. Не можа да ги преброи. Някои носеха жълтеникавокафяви униформи, други — лабораторни престилки.
— Мили боже! — възкликна той.
В този миг мъжът под тях погледна отчаяно нагоре, но Пейдж се бе съсредоточил върху пътя. Беше черен път и изглеждаше равен, ала това не означаваше, че по него няма камъни и дупки, които можеха да спукат гума или да счупят колесник. Ако кацнеше там, рискуваше самолетът да се преобърне.
— Тори, стегнат ли е коланът на седалката ти?
Тя кимна утвърдително и той дръпна назад дросела, за да намали височината. Същевременно освободи ръчката за управление на елеваторите, като наведе носа на самолета леко надолу и намали скоростта. За да я намали още повече, спусна максимално предкрилките и задкрилките.
Чесната се понесе устремно към земята. Щом забави полета, той изравни самолета спрямо пътя и почувства как се снишава.
При повечето кацания Дан предпазваше носовия колесник, като първо приземяваше задните. Обаче сега целта му беше да постигне възможно най-кратък спирачен път, което означаваше, че нямаше време предният конник плавно да докосне земята. Вместо това той се приземи на трите колесника едновременно. Щом усети разтърсването, натисна педалите на спирачките и издърпа ръчката за управление на елеваторите. Спря на шейсет метра от мястото на кацането.
Изключи бързо двигателя, отбелязвайки между другото изтракването на предпазните колани, когато двамата с Тори ги откопчаха. Отвори вратата, скочи на земята, грабвайки походната аптечка изпод задната седалка, и се затича към ранените на пътя.
Съпругата му го следваше задъхано.
Стигнаха до мъжа и жената и се увериха, че пострадалият наистина бе телевизионният репортер. Само дето изглеждаше по-мършав, ухото му кървеше, а костюмът и русата му коса бяха покрити с прах. Ала Пейдж нямаше време да го оглежда подробно, когато клекна до жената и се ужаси от кръвта, обагрила дрехите й.
— Дръжте ниско главите си, защото онзи отново ще стреля! — предупреди настойчиво мъжът.
— Какво се е случило с нея? — попита Пейдж.
— Беше простреляна. Дръжте ниско главите си!
— Простреляна? — Дан отвори походната аптечка.
— Пазачът може да се върне всеки момент. — Пребледнелият репортер погледна назад към обсерваторията.
— Прострелял я е охранител? — попита смаяно Тори.
Пейдж огледа вратовръзката, която служеше за турникет.
— Вие ли направихте това? — попита той репортера.
— Беше единственото, което ми дойде наум.
— Спасили сте живота й.
Дан разгледа внимателно дълбоката и опасна рана. Стори му се, че видя костта. Нямаше време да я почиства.
— Тори, отвори тези пакети.
Докато тя се оправяше с пакетите, извади от аптечката малка ролка лейкопласт.
— Съжалявам, че нямам нищо обезболяващо — каза той на жената.
Тя не отговори. Очите й бяха полуотворени.
Тори му подаде пакетите. Пейдж изстиска антисептичен крем в раната и я покри с марлен тампон.
— Ножици — каза, докато ровеше в аптечката. — Трябват ми ножици.
— Използвайте този нож. — Репортерът измъкна от джоба на панталоните си черен сгъваем нож с бутон отстрани на острието. — Неин е.