— Поемам отново управлението — каза Дан.
Не можа да се свърже с Медрано по полицейската радиостанция. В крайна сметка извинението му, че е влязъл в забраненото въздушно пространство, беше, че тя се е развалила. Ето защо използва радиовръзката на самолета. Въпреки че ростовското летище нямаше контролна кула, надяваше се, че някой в тамошното управление ще го чуе.
— Ростовски въздушен трафик! На борда на „Чесна“ Четири Три Алфа има ранен пътник. Бил е прострелян. Нуждаем се от линейка на летището. Очаквано време на пристигане след пет минути. Ростов!
— Чувам ви, Четири Три Алфа — каза нечий глас в слушалката на Пейдж. Принадлежеше на мъжа с протрития гащеризон, който му беше дал документите за колата под наем. — Ще осигуря линейката.
Дан наклони глава към репортера отзад.
— Как е тя?
— В безсъзнание, но, изглежда, лейкопластът е затворил раната.
Вдясно от Пейдж се появиха загражденията за добитък в покрайнините на Ростов, както и сградата на градския съвет на главната улица. Сякаш навсякъде имаше хора и автомобили, които обикаляха из града, докато падне нощта, за да се отправят към зоната за наблюдение.
Той се заспуска към летището североизточно от Ростов. Преди това огледа изпитателно порутените ръждясали хангари и напуканата и буренясала писта на изоставената военновъздушна база в противоположната посока. Нямаше и следа от джиповете, които бе видял предишната вечер. Погледна намръщено отвъд руините към големите скални блокове. Те наистина изглеждаха като гигантски изгаснали въглени, разпръснати в хаотичен полукръг, — всичко, което бе останало от вулканичното изригване, което ги бе изхвърлило на повърхността преди цяла вечност.
60.
Локхарт лежеше на земята и говореше по радиостанцията.
— Самолетът излита. Има много прахоляк, но виждам, че охранителят все още тича и стреля.
— Застреляй кучия син! — нареди гласът на Рейли.
— Той е извън обсега ми, сър.
— Приближи се.
— Слушам, сър. — Сержантът огледа небето. — Изглежда, самолетът се измъкна.
— До утре няма да има начин да скрием това. Ако не бях поставил под възбрана това място, досега тук щеше да е пълно с полицейски коли. Не искам никой да се досети за какво служи в действителност това съоръжение. След като се погрижиш за пазача, унищожи цялото оборудване в обсерваторията. Направи така, че да изглежда, че той го е извършил.
— Слушам, сър.
Все така легнал, Локхарт наблюдаваше охранителя, който продължаваше да стреля към потеглящия самолет — не спря да натиска спусъка дори и когато му свършиха патроните. Щом лъчите на залязващото слънце оцветиха прахоляка в аленочервено, пазачът погледна към небето, после се обърна и закрачи ядосано към първата от трите огради.
Сержантът се намираше вдясно от охранителя, на стотина метра зад него. Куршумите на Д4 можеха да стигнат дотам, но Локхарт не можеше да е сигурен къде точно ще попаднат. За да спре пазача, а не само да го подплаши, трябваше да отиде по-близо.
Доволен, че се намира извън полезрението на мъжа, той се изправи, мушна радиостанцията в брезентовата войнишка торба, която висеше на рамото му, взе своята Д4 и се затича. Когато охранителят мина край горящия бус и наближи обсерваторията, Локхарт ускори крачка. Торбата се удряше в бедрото му. Каменистата земя скърцаше под дебелите подметки на обувките му, но вятърът духаше в неговата посока, така че слабият шум нямаше да бъде чут.
Не можеше да позволи на мъжа да стигне до вратата на бетонната постройка. Сержантът закрачи по-отривисто през сухата трева, без да обръща внимание на потта, която капеше от лицето му.
Охранителят стигна до първата порта.
Локхарт ускори крачка, за да приближи повече.
Пазачът стигна до втората порта.
Сержантът бе видял затруднението на охранителя, когато се бе опитал да стреля през трите огради. Като продължаваше да върви бързо напред, той същевременно взе да завива към пътя.
„Ще трябва да стрелям през отворените порти“ — помисли си.
От сто метра.
Внезапно пазачът спря.
„Дали ме е чул?“ — разтревожи се Локхарт.
Охранителят се обърна, но вместо да погледне в неговата посока, тръгна обратно и посегна към първата отворена порта. Като започна да я затваря, застина при вида на тичащия към пътя мъж.
Сержантът спря, вдигна карабината си, помъчи се да успокои дишането си и се прицели. Ръцете му трепереха от усилието. Годините на военно обучение му помогнаха да стегне мускулите си и да овладее потрепването на цевта.