От ушите му течеше кръв.
63.
Рейли приключи поредния телефонен разговор в успешните си усилия да задържи силите на реда настрана от обсерваторията. Гласовете по време на напрегнатите разговори му бяха звучали глухо, защото не смееше да извади тапите от ушите си. Навън бе почти тъмно и прашенето от звуковите монитори започваше да се превръща в музика.
Думите „национална сигурност“ имаха силен ефект. Със съдействието на ФБР Рейли отново бе спрял Магистрална полиция да влезе в забранената зона. Беше уредил да докарат оборудване, което щеше да позволи на атакуващия отряд да проникне в обсерваторията. След като елиминираха пазача и почистеха обекта, така че от външните управления да не задават въпроси за истинската му цел, той щеше да се погрижи при аутопсията на копелето в кръвта му да бъде открито високо съдържание на кокаин, което щеше да обясни шизофреничното му поведение.
Рейли остави телефона, излезе от командния център и огледа осемте мъже пред многобройните електронни конзоли. С озарени от светлината на уредите лица, те въртяха копчетата на потенциометрите, настройвайки и регулирайки постъпващите сигнали. По негова заповед мъжете бяха изключили звука на мониторите си. Тапите бяха здраво натикани в ушите им.
Полковникът си помисли за своя прадядо, който през 1919 година бе излетял по посока на светлините и никой не го бе видял повече. Прабаба му бе взела двегодишното си момченце и се бе преместила в Бостън, но независимо от разстоянието, което я бе деляло от светлините не бе успяла да ги прогони от мислите си. Спомените й за тях и за съпруга й се бяха превърнали в приказки за лека нощ на сина й, който бе израснал със сънищата за светлините. Когато бе станал двадесетгодишен и майка му бе починала от рак на кожата, той бе изминал на автостоп целия път до Тексас. Бе пътувал на стоп, защото Голямата депресия продължавала да опустошава страната. Да използва краката и палеца си бил единственият начин, който можел да си позволи, за да извърши това пътешествие.
Казвал се Едуард. Разказът на майка му за изчезването на баща му толкова го бил завладял още от дете, че бил привлечен от Ростов, както религиозните хора са привлечени от светите места. Отнело му три месеца да стигне дотам. Когато най-сетне пристигнал, коланът му бил пристегнат до последната дупка и пак едва придържал панталоните му. Подметките на обувките му били пробити. Ризата му била станала на дрипа, а лицето му било силно загоряло от слънцето.
Галантерийният магазин, за който майката на Едуард му била разказвала, още работел, макар и слабо, съдейки по оскъдните стоки, изложени на витрината му. Когато отворил вратата му, иззвъняло звънче. Белокос мъж и жена с уморен вид го погледнали въпросително иззад щанда. Независимо от възрастта им, той веднага видял приликата.
— Аз съм вашият внук — съобщил младежът.
Те зяпнали от изненада. Преди да успеят да го попият нещо, Едуард им казал онова, което желаел да изреве през целия си живот.
— Кажете ми къде да отида, за да видя светлините.
Думите му ги шокирали още повече.
Младежът помагал в галантерийния магазин. Освен това си намирал почасова работа — боядисвал обори и поправял дървените тротоари срещу чифт нови обувки, дрехи и хранителни продукти, необходими на баба му, за да храни новия член на семейството. В Бостън месото било лукс, но не и в този скотовъден район. Телешкото с картофи на неговата баба му помогнало да възвърне теглото си, което бил загубил по време на дългото си и мъчително пътуване.
Всяка вечер Едуард вземал очукания пикап на дядо си и излизал извън града, за да види светлините — или да се опита да ги види, защото те не се появявали.
— Сигурни ли сте, че са реални? — попитал той баба си и дядо си. — Вие виждали ли сте ги?
— Да — отговорила баба му, а дядо му кимнал утвърдително. — Макар и след известен брой опити.
— Мама се кълнеше, че ги е виждала много пъти.
— Отначало и тя не можеше да ги съзре — обяснил дядо му. — Отне й доста време.
— Баща ми е вярвал достатъчно в тях, за да рискува живота си — казал Едуард, който взел да се ядосва, сякаш криели нещо от него. — Е, къде са те? Защо аз не мога да ги видя?
— Някои хора просто не могат — заявила баба му.
— Защо не могат?
— Никой не знае.
Това го накарало да се почувства по-отчаян от всякога.
В дните, в които не можел да намери работа, скитал из района, където казвали, че се появяват светлините. Стоял на летището, построено от баща му през Първата световна война. Бурени и трева покривали непавираната писта, чиято дължина едва се различавала. Някогашните кирпичени хангари сега представлявали купчини пръст. Той се взирал в далечните очертания на черните камъни, които изглеждали като огромни късове застинала лава от угаснал вулкан, наречени напълно уместно Лоша земя.