Гледал на юг, към Мексико.
— Никой ли не е открил останки от самолета? — попитал баба си и дядо си.
— Някои от бившите му курсанти се опитаха. Прелетяха осемдесет километра — целия път до Мексико. Двама от тях фактически навлязоха в територията на Мексико. Летяха насам и натам в така наречената „мрежа“ но не намериха баща ти или неговия самолет.
— Никой не изчезва просто така.
— Крилата бяха обвити с ленено платно, което бе лакирано с шеллак за по-голяма твърдост. Ако самолетът се е разбил и е изгорял, останките може да са били разпръснати надалече от вятъра.
— А трупът му?
— Бог да го благослови, костите на Джон може да са били отнесени от койотите.
— Искам да видя светлините.
— Може би напразно се опитваш.
На следващия ден Едуард копал дупки за стълбове в едно ранчо, докато изкарал достатъчно пари, за да си купи бутилка уиски. А това не било лесно да се намери, защото макар Сухият режим да бил приключил преди четири години, жителите на Ростов били гласували градът да остане „сух“.
Като се стъмнило, той отишъл с пикапа до старото летище, седнал на земята, отворил шишето и започнал да пие. Дотогава единственият алкохол, който бил опитвал, била бирата, но възможността да открие бира в Ростов се оказала дори по-малка, отколкото да намери уиски. Освен това той се нуждаел от нещо силно.
Уискито опарило гърлото му. Едуард усетил как топлината стигнала чак до стомаха му. Станало му зле и едва не повърнал.
Поне действало по-бързо, отколкото бирата. Тъй като не бил привикнал, не му било нужно много време, за да се почувства замаян и да загуби равновесие, сякаш нещо се кандилкало в черепа му. Скоро езикът му надебелял. Клепачите му натежали. Луната и звездите се размазали пред очите му.
— Хайде! — изкрещял Едуард. — Позволете ми да ви видя — Гласът му бил глух и хрипкав. — Вече не се мъча да го правя. Отпуснат съм. — Той се изкискал глуповато и отпил още една глътка. — По дяволите, пиян съм… Пиян като прасе… Проклет… смрадлив… пияница.
Младежът затворил очи. Помъчил се да ги отвори. Пак ги затворил.
И припаднал.
През нощта излязъл хладен ветрец, който развял косите на Едуард и погалил бузите му. Той сънувал, че е в лодка, плаваща в някакъв поток. Умът му сякаш се люшкал — нагоре, после надолу.
Събудил се от блясъка на изгряващото слънце. Но когато успял да повдигне натежалите си клепачи, видял мрак вдясно от себе си. Луната и звездите още били там, но той виждал най-вече тъмнина.
Отдясно.
От лявата му страна слънцето продължавало да грее и когато младежът повдигнал пулсиращата си от болка глава от пръстта, на която лежал, видял, че слънцето всъщност била носеща се във въздуха светеща топка.
Все още замаян, той наблюдавал как тя се разделила на две сфери — червена и жълта. Те на свой ред се превърнали в четири, към цветовете се добавили синьо и сиво. Четирите сфери се разделили на осем, като новите били обагрени в оранжево, лилаво, кафяво и ослепително сребристо. Пулсирайки, те приближили, ставайки по-големи, а блещукането им — по-силно.
Но имало и още нещо, някакъв звук, който не можел да определи, — съскане или жужене, или може би далечна музика — като от радиостанция, която е заглъхнала дотолкова, че почти не се чува.
Макар че майка му била казала, че светлините са уплашили първия път, когато ги е видяла, Едуард не очаквал да изпита същото чувство. В крайна сметка те били причината майка му и баща му да се влюбят. Ако не били светлините, той никога нямало да се роди. Баща му бил така хипнотизиран от тях, че направил всичко възможно да открие откъде идват те.
Ала докато цветовете на светлините се увеличавали пред погледа му, разпръсвайки тъмнината, Едуард не изпитал страха, описан от майка му. Чувството било още по-силно.
Било ужас.
Майка му била ревностна богомолка. Всяка неделя тя вземала сина си със себе си, като винаги стояла в задната част на храма, отивала късно и си тръгвала по-рано така че хората да не видят пораженията по лицето й.
Той си спомнял много малко от тези неделни утрини, освен нетърпението си да излезе и да играе, както и една конкретна проповед, изнесена от пастора. Темата била Христовото Преображение, дума, която Едуард — тогава десетгодишен — не разбрал, но която след това помолил майка си да повтори няколко пъти, докато не я запомнил, защото проповедта го била смутила.